Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Теяйо съсредоточено я изслуша, но дълго време не промълви.

— Свикнали сме да живеем в… разделение. Вечно. Права си, че по този начин изчерпваме енергията, духа. Ти си отворен човек.

„Той влага в думите си такова усилие“ — помисли Соли. Не като нейните: те комай изплуваха от въздуха и се връщаха отново там. Всяко негово слово се докосваше до същността. Онова, което каза, бе истински комплимент. Тя го прие с благодарност, защото напоследък все повече установяваше, че губи вяра в себе си, а надеждата да се удовлетворят условията на похитителите им се изпарява.

— Много ли жестока беше гражданската ви война?

— Да — отговори райга. — Не мога… не мога нищо да си спомня. Само понякога ми се мяркат откъслечни картини — той вдигна ръка, сякаш да скрие очите си от светлината. После отправи неуверен взор към нея. Чак сега Пратеничката започна да схваща, че желязното му самочувствие е твърде уязвимо.

— От дъжд на вятър и на мен ми се явяват подобни проблясъци от Кеяк, без дори да зная дали действително съм ги преживяла. Обикновено вечер… — След минутка попита: — Колко си бил там?

— Около осем години.

Тя запримига.

— Май си имал късмет?

Въпросът й бе странен, не искаше да прозвучи така.

— Аха — потвърди той. — При всички боеве. Хората, с които заминах, бяха убити. И то повечето още през първите месеци. Загубихме триста хиляди души на Яйоуе. Разбира се, никога не се споменава за това. Две трети от вайотите на Вое Дайо паднаха мъртви. Тъй че наистина извадих късмет, ако може да се нарече някакво щастие да останеш жив.

И Теяйо сведе поглед към своите сключени ръце, затворен в себе си.

След малко Пратеничката каза тихо:

— Дано Бог да бди над тебе и сега.

Мъжът само стисна устни.

— Колко време е минало? — изпъна нозе той. След като се прокашля и автоматично погледна часовника си, тя му отвърна:

— Шейсет часа.

Похитителите им не се бяха появили вчера за обичайната проверка около осем, тази сутрин — също.

Нямаха храна, а и водата се беше свършила; те ставаха все по-вяли и мълчаливи. Изтекоха дълги минути, без никой да наруши тягостната тишина. Офицерът се стремеше да не пита за времето, доколкото успяваше да издържи.

— Ужасно е — отрони Соли, — направо е ужасно. Започвам да мисля…

— Не вярвам, че ще те оставят — прекъсна думите й той. — Отговорни са за теб.

— Понеже съм жена ли?

— Донякъде и за това.

— По дяволите!

Теяйо си спомни, че в предишния живот нейната грубост му се бе струвала обидна.

— Сигурно са ги хванали, убили са ги. Никой няма дори да се поинтересува къде сме — каза посланичката.

Райга не намери какво да добави, защото беше разсъждавал за същото поне стотина пъти напоследък.

— Кошмарно е да умре човек тъкмо тук — въздъхна тя. — В тая гадна воняща дупка. Цялата съм се вмирисала. От двайсет дни вече. Разхлабила съм се от страх, пък не мога да се отходя. Мъчи ме жажда, а липсва даже глътка вода.

— Соли! — викна й той. За първи път изричаше името й. — Замълчи. Не губи упование.

— В кое по-точно?

Военният не отвърна и жената продължи:

— Ти си толкоз затворен, не успявам да стигна до теб!

— Не казвам да имаш упование в мен…

— Ами в кого тогава? Няма на какво да разчитам!

Стори му се, че ще заплаче, но тя се изправи, хвана подноса и го запокити към стената с такава сила, че целият се разби на парчета.

— Веднага да идвате! Веднага, копелета проклети! Да ни пуснете оттук!

След туй седна отново върху матрака.

— Е, съдба — подхвърли.

— Чуваш ли?

Макар че в килията им не проникваха градските шумове, този път всичко се разтърси от внезапен страхотен тътен. Помислиха си, че може би е взрив.

Хлопна вратата.

Пленниците скочиха на крака, щом тя се отвори — бавно, не, не с трясък, както обикновено. Един от мъжете остана на пост пред прага, двама влязоха вътре. По-високият беше въоръжен и те не бяха го виждали никога преди. Другият, оня със суровото лице, когото бяха нарекли говорителя, изглеждаше така, сякаш бе тичал или се е бил: прашен, изтощен и леко замаян. Той притвори зад себе си. Държеше в ръце някакви листа. Четиримата мълчаливо се гледаха около минута.

— Вода! — кресна им Соли. — Подли копелдаци!

— Госпожице — обърна се към нея говорителят. — Искрено съжалявам — явно не я слушаше. Бе се взрял за първи път в райга. — Навън се водят боеве.

— Кои се бият? — подзе Теяйо с обичайния си церемониален тон.

Младият човек реагира автоматично: