Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Благодаря ти — каза й. — Навярно щях да го ударя.

— О, зная. Това ваше проклето кавалерство. И оня с пушката да те простреля в главата. Слушай, друже. Сигурен ли си, че ако се свържеш с армията или охраната, ще направят нещо?

— Да, разбира се.

— Значи си убеден, че твоята страна не играе същата игра като Гатай?

Вайотът я изгледа. Щом проумя смисъла на тези думи, постепенно гневът, който бе потискал и спотаявал през всичките нескончаеми дни на общия затвор, се надигна у него в пристъп на негодувание, омраза и презрение.

Той скръцна със зъби, защото се опасяваше, че може да използва ругатни като оня млад патриот.

Отдръпна се в своята половина на стаята и седна върху своята част от матрака, малко гърбом към нея. Настани се с кръстосани крака, отпуснал ръце една в друга.

Соли продължи монолога си. Но мъжът нито я чуваше, нито й отвръщаше.

Скоро тя го сепна:

— Трябва да поговорим, драги Теяйо. Разполагаме само с час. Според мен онези младоци ще направят, каквото им кажем, стига да предложим нещо приемливо.

Военният хапеше устни и мълчеше.

— Какво толкова изтървах? Сигурно съм те засегнала някак. Не зная причината, обаче те моля да ми простиш.

— Те… — той се опита да овладее гласа си. — Тия хора няма да ни предадат.

— Кои? Патриотите ли?

Райга не отвърна.

— Навярно имаш предвид Вое Дайо? Те ли няма да ни предадат?

В паузата, която последва въпроса й, той изведнъж осъзна, че е права; че всичко беше просто заговор на силите в света; че неговата вярност и служба към родината са били съвсем напразни, безсмислени като досегашния му живот. Соли продължаваше да говори, искаше прошка, признаваше, че е сбъркала. Затворникът се хвана с две ръце за главата. Така му се щеше да заплаче, а очите му бяха по-сухи от камък.

Дамата прекоси границата и той усети, че слага длан върху рамото му.

— Теяйо, наистина много съжалявам — каза. — Не съм желала да те нараня. Аз искрено те уважавам. В тебе е цялата ми надежда и опора.

— Хайде, хайде — отрони мъжът. — Поне да ни бяха донесли малко вода.

Тя скочи и заудря по вратата с юмрук и с единия си сандал.

— Копелета такива! — крещеше.

Теяйо започна да обикаля из стаята — три крачки, кръгом… три крачки, кръгом… После отново се спря в своята половина.

— Ако си права — подзе той бавно, безучастно, — тогава и похитителите ни, и ние двамата сме застрашени не само от кралство Гатай, ами и от моето правителство. То може би… е поощрявало тези антидържавни фракции, търсейки оправдание да изпрати военни части тук… за да въдворят ред . Ето защо и знаят къде да открият отцепниците. Ние извадихме… късмет, че нашите младежи са… искрени.

Соли го гледаше с нежност, която му се стори неуместна.

— Онова, за което не се досещаме — продължи офицерът, — е чия везна ще наклони Екумен. Тоест… Всъщност съществува една-единствена страна в спора.

— Не, ние също сме страна. На потърпевшите. Ако посолството види, че Вое Дайо се стреми да завладее Гатай, то няма да се намеси, но и няма да одобри подобно действие. Особено щом е съпроводено с репресии, както изглежда.

— Насилието е насочено тъкмо срещу антиекуменските фракции.

— И въпреки това надали ще го приемат. А разберат ли, че съм жива, доста ще се ядосат на онези, които обявиха, че съм загинала в огъня. Проблемът е как да ги уведомим. Аз бях самотен космически представител тук. Кой може да бъде сигурна свръзка?

— Всеки от моите хора, обаче…

— Навярно са ги освободили. Защо ще охраняват сградата на посолството, когато Пратеничката е вече погребана? Е, нека все пак опитаме — тоест да предложим на тия момчета да опитат.

В същото време й хрумна нещо друго:

— Дали пък няма да склонят чисто и просто да ни пуснат да си вървим? Преоблечени. Това и за тях ще бъде най-безопасно.

След миг Соли си удари главата с юмруци:

— О, защо не донесат малко вода…

Гласът й стържеше пресъхнал. Той изпитваше срам от своя гняв, от своята тъга, от самия себе си. Искаше му се да й каже, че и тя е за него надежда и опора, че я уважава, че тя прояви невероятна смелост; ала думите не идваха. Бе изпразнен, изнурен, чувстваше се остарял. Ех, ако имаха няколко глътки от безценната течност!

Най-сетне им донесоха манерка и престояла храна. Явно похитителите се криеха от надвисналата угроза. Говорителят, който им довери нелегалното си прозвище — Кергат, участник в движението за освобождение на Гатай, — прибави, че цели райони били претърсени и опожарени, че войски на Вое Дайо контролират по-голямата част от града, включително двореца, и че пресата не съобщава почти нищо за това.