Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Ако се качиш на раменете ми, ще я докопаш. Но с какво да й завържем парче плат?

Те и двамата се умислиха, загледани в тавана.

— Не се сещам. Забеляза ли, че част от нея сякаш изгаря напоследък? Скоро може и да не се тревожим как да затъмняваме килията. Стига да останем още някое време…

— Уморен съм — каза той, кой знае защо със стеснителен тон.

Разкърши се, погледна за разрешение да влезе в нейната половина, пийна няколко глътки, върна се на своя територия, свали си сакото и панталона. Докато правеше всичко това, Соли вече му бе обърнала гръб. Мъжът се сви върху матрака, издържа одеялото и се помоли наум: „О, велики Камие, дай ми сили да се уповавам на благородното в съдбата.“ Ала не успя да заспи.

Чуваше тихите й движения. Тя се изпика, наля си чаша вода, събу сандалите, легна.

Измина доста време.

— Теяйо?

— Да.

— Как мислиш… дали ще бъде грешка… при сегашните обстоятелства… да се любим?

Мълчание.

— При сегашните обстоятелства не — едва чуто отговори той. — Но… в другия живот…

Тишина.

— Краткотрайният живот срещу дълготрайния — промълви Пратеничката.

— Да.

Пак мълчание.

— Не — каза райга и се обърна към нея. — Не бива.

Изведнъж те протегнаха взаимно ръце. Взеха се в обятията си, притиснаха се горещо, забързано, в сляпа жажда и копнеж и едновременно извикаха името на Бога — всеки на своя собствен език, а после, като животните, в ням възклик. Лежаха сгушени редом, изчерпани, овлажнели, потни, изтощени, възродени, възсъединени, съживени в нежността на телата, в безкрайното търсене, в това древно откривателство, в дълговечния полет към някакъв нов свят…

Той бавно се събуди, чувствайки в плътта си лекота и блаженство. Лежаха прегърнати, лицето на офицера опряно до ръката и гърдите й. Тя галеше косата му, от време на време раменете и врата. Мъжът дълго не помръдна, без да усеща нищо освен нейните плавни движения и хладната й кожа до себе си, под пръстите си, до краката си.

— Чак днес разбирам — произнесе Соли полушепнешком над ухото му, — че не съм те познавала. Сега искам да те опозная — тя се наведе и го докосна с устни и с буза.

— Какво трябва да научиш?

— Всичко. Кажи ми кой си ти, Теяйо.

— Не знам — отвърна той. — Един човек, комуто ти си много скъпа.

— О, Господи — възкликна посланичката и за миг скри очи под грубото миризливо одеяло.

— А кой е Бог? — попита я сънено. Те използваха най-разпространения диалект на Вое Дайо, но тя обикновено ругаеше с езика на Земята или Алтера. В случая Бог на алтериански означаваше Сийт , тъй че въпросът му всъщност бе: „Кой е Сийт?“

— Ох… Туал… Камие… който щеш. Думи. Несъвършенство на речника. Нима вярваш в тях? Впрочем извинявай! Такава глупачка се чувствам пред тебе, Теяйо. Бъркам ти в душата, върша посегателство… Ние всички сме агресори, независимо на какви пацифисти и светци се правим…

— Трябва ли да любя цял Екумен? — извика той и започна да милва гърдите й, усещайки тръпката на желание, която премина в нейното тяло.

— Да — мълвеше Соли, — да, да, да.

Странно, мислеше си Теяйо, колко малко неща променя сексът. Всичко си е почти същото — ех, някак по-леко, без неловкост и задръжки. И едно сигурно, прекрасно удоволствие, когато имаха достатъчно вода и храна, за да могат да се обичат. Единствената разлика бе в особеността, за която той наистина не намираше подходящ израз. Наслада, нежност, любов, доверие: никое от тези слова не беше точната, нито пък цялостната дума за това състояние. То бе съвършено интимно, криещо се във взаимността на телата им, и не променяше нищичко на света, дори в конкретните обстоятелства при техния жребий. Оставаха си затворени. Бяха отпаднали и гладни през по-голямата част от времето. Все повече се страхуваха от все по-отчаяните си похитители.

— Искам да бъда истинска жена — заяви му веднъж Соли. — Да стана добро момиче. Кажи ми, друже, как да го постигна.

— Като не се предаваш! — възкликна офицерът толкова ожесточено, със сълзи в очите, че тя отиде до него и го прегърна.

— Горе главата! — подхвърли й той.

— Естествено — съгласи се Пратеничката.

Но дойдеха ли Кергат или другите, бе спокойна и скромна, слушаше какво говорят мъжете, стоеше с наведено чело. Вайотът не можеше да я гледа да се държи така, обаче знаеше, че звездната гостенка има право.

… Ключалката щракна, вратата се отвори с трясък и го измъкна от окаяния му, жаден сън. Беше нощ или много ранна утрин. Двамата любовници спяха плътно прегърнати, защото тъй се чувстваха по-приятно. Щом видя лицето на Кергат, изпита истински страх. Тъкмо от това се бе опасявал — да изложи, да покаже нейната сексуална уязвимост. Тя не се беше разбудила напълно и продължаваше да се притиска до него.