Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Няколко пъти в годината се случваше в имението да идват роднини или колеги на баща му. Момчето мълчешком и учтиво развеждаше гостуващите деца наоколо, показваше им животните, водеше ги на езда. Пак така мълчаливо двамата с братовчеда Гемат се намразиха; когато бяха четиринайсетгодишни, проведоха едночасова битка на полянка зад къщата. Най-прецизно следваха правилата на двубоя, наранявайки се безмилостно, докато започнаха постепенно да се обливат в кръв, уморени и все по-отчаяни. Накрая, по негласно споразумение, те прекратиха борбата си и със стиснати устни се върнаха. Домашните им тъкмо се събираха за вечеря. Всички ги изгледаха, но никой не реагира. Измиха се надве-натри и побързаха да седнат на масата. Носът на Гемат кървеше през цялото време на храненето. Теяйо пък толкова го болеше челюстта, че почти не можеше да я отвори, за да яде.

Не прозвуча никакъв коментар.

Когато бяха на петнайсет години, той и дъщерята на райга Тоебауе се влюбиха един в друг. Последния ден от тяхното гостуване двамата избягаха, разбрали се без думи, и яздиха редом с часове, твърде стеснителни да говорят за каквото и да било. Теяйо й беше отстъпил Таси. Слязоха от конете, за да ги напоят и им дадат отдих в хубава дива долчинка. Приседнаха на известно разстояние край малкия поток, който тихо ромолеше.

— Обичам те — каза момъкът.

— Аз също те обичам — прошепна Емду и сведе черното си, с лъскава кожа лице.

Не се докоснаха и не се погледнаха в очите. Качиха се на седлата и се прибраха обратно през хълмовете, щастливи, безмълвни.

На шестнайсет го изпратиха във Военната академия в централния град на тяхната област. Там продължи да овладява бойни и мирновременни умения. Попадна в най-аграрната провинция на Вое Дайо; тук нормите бяха консервативни и неговото обучение беше отчасти анахронично. Преподаваха му, разбира се, най-новите технологии, той стана първокласен пилот и експерт по телеразузнаване; обаче не усвои онова модерно мислене, характерно за разни други школи. Изучаваше поезията и миналото на Вое Дайо, ала не и историята и политиката на Екумен. Космическото присъствие си оставаше смътно и далечно за курсанта. Неговата реалност бе някогашният статут сред вайотите: мъжете се държаха далеч от онези, които не са воини, и се родееха с всички бойци, независимо дали бяха собственици, асети или врагове.

Що се отнася до жените, Теяйо смяташе правата си за нещо абсолютно. Това го задължаваше неизменно да проявява отговорност и кавалерство спрямо представителките на своята класа и да закриля робините. Той презираше чужденците като враждебни диваци — на тях не би могъл да има вяра никога. Зачиташе Мадона Туал, но се покланяше на Бог Камие. Не очакваше справедливост или награди и ценеше най-вече компетентността, смелостта, самоуважението. В някои отношения бе напълно неприспособен към света, където щеше да живее, в други — прекрасно подготвен, понеже му предстоеше да прекара седем години на Яйоуе и да участва в една война, лишена дори от най-малката илюзия за окончателна победа.

Рангът на вайотските офицери се унаследяваше. Теяйо влезе в активна служба като райга — най-големият от трите полагаеми се чина. Никаква некадърност или отличие не можеха нито да снижат, нито да повишат неговия статус или заплащане. Истинският вайот не биваше да храни материални амбиции. Напротив — да си спечели чест и достойнство, а той ги постигна бързо. Обичаше професията си, шанса, който тя му предлагаше; знаеше, че е добър в изпълнението на своя дълг, проявяваше интелигентност и послушание, умееше да ръководи. Бе излязъл от Академията с най-солидна препоръка и получавайки длъжност в столицата, обърна внимание като многообещаващ офицер и симпатичен млад човек.

На двайсет и четири бе в чудесна форма и тялото му служеше идеално. Благодарение на спартанското си възпитание нямаше вкус към празните развлечения, но ценеше удоволствията, тъй че с готовност откри забавленията и лукса в метрополията. Сдържан и доста стеснителен, Теяйо не се отказваше да общува. Да, беше красив господин, в компанията на себеподобни прекара една година твърде привилегирован живот и успя да му се наслади до дъно. Блестящите купони бяха в пълен разрез с мрачния фон на войната — революцията на робите от колониалната планета траеше вече десетилетия и все по-остро се разгаряше. Ако липсваха тези събития, той едва ли щеше да бъде толкова щастлив. Изобщо не го съблазняваше мисълта да профука младостта си във веселби и щом дойде назначението му за дивизионен командир на Яйоуе, радостта на момъка бе огромна.