Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Ето че се върна у дома в трийсетдневен отпуск. Взел благословията от родителите си, препусна през хълмовете към имението на райга Тоебауе, за да поиска ръката на дъщеря му. Райгата и неговата съпруга уведомиха девойката, че има тяхното съгласие, и я попитаха (бяха демократични хора) дали желае да се омъжи за Теяйо. Тя каза „да“. Като зряло момиче Емду живееше затворено в дамското крило на къщата, но на двамата влюбени им позволиха да се срещат и дори да излизат заедно. Компаньонката оставаше на известно разстояние отзад. Офицерът довери, че го пращат на служба за три години. Въпросът бе да се съберат ли сега, или да почакат до истински брак.

— Сега — кимна му избраницата и сведе продълговатото си, грейнало лице. Вайотът се разсмя от удоволствие, тя му отвърна също със смях.

Ожениха се след девет дни. Не можеше по-рано, трябваше да се направят приготовления и да се спазят определени церемонии, въпреки че бе войнишка сватба. И в продължение на седемнайсет денонощия Теяйо и Емду се любеха, разхождаха, любеха, яздеха, любеха, опознаваха се, обикваха се още по-силно, караха се, сдобряваха се, пак се любеха, спяха в прегръдките си. После той замина за друг свят да воюва и тя се премести в женските покои на съпружеската къща.

Неговата служба започна да се удължава катастрофално — ценяха го високо заради професионалните му качества, — докато битката с Яйоуе все повече се превръщаше в окаяно отстъпление и бяха изгубени дори позициите, които тук-таме даваха отпор. През седмата година от престоя му в главната квартира се получи заповед за извънреден домашен отпуск на райга Теяйо, защото жена му бе на смъртно легло след прекарана тежка бронхопневмония. В този момент вече нямаше такава квартира, армията се оттегляше по три посоки към някогашната колониална столица, а дивизията на Теяйо охраняваше тила при операциите сред морските тресавища. Всички връзки бяха прекъснати.

Главнокомандващите на Уерел не можеха да разберат как така някаква си тълпа от невежи роби с най-примитивни оръжия е способна да срази обучена войска с безупречна свързочна мрежа, с плавателни и космически съдове и всякакви технически средства, които бяха разрешени според Екуменската конвенция. Една силна фракция във Вое Дайо обясняваше поражението с това, че смирено са се придържали към регламента на пришълците. По дяволите всички конвенции отвън! Да се бомбардират тия отрепки, да се изравнят с пръстта, от която са дошли! Нека използваме биологическо оръжие — иначе за какво е тогава? Направо да се изчистят от лицето на земята. Трябва отново да минем в настъпление. Ако не спечелим двубоя, поредната революция ще се окаже тук , в собствените ни градове, даже в домовете ни!

Паникьосаното правителство с мъка успяваше да устои на свирепия натиск. Уерел влезе в изпитателен срок; някои искаха да издигнат планетата до статуса на космически член. Не се подправяха данните за победите и пораженията, за загубите на хора и бойна техника. Към края на седмата година служба на Теяйо политическите лидери съвсем бяха отписали армията на Яйоуе. След няколко месеца, когато позволиха на Екумен да назначи свои посланици там, Вое Дайо и други съюзнически страни най-сетне почнаха да изтеглят войниците си.

Едва след като се върна на Уерел, офицерът узна за смъртта на Емду.

Прибра се у дома в Ноайха. Двамата с баща му се срещнаха и мълчаливо се прегърнаха, но майка му се разплака, притиснала го в обятията си. Той коленичи пред нея, за да я помоли за прошка, че й е причинил толкова много страдания.

През тази нощ остана да лежи в студената си стая, заслушан в ударите на своето сърце, което туптеше бавно и ритмично като барабан. Не бе нещастен: мирът и сладостта от завръщането под родния покрив бяха твърде големи, ала изпитваше някакъв тъжен покой и дълбоко в душата му лумваше гняв. Несвикнал да се ядосва, Теяйо дори не разбираше собствените си чувства. Всичките му представи бяха сякаш обгърнати в мрачни пурпурни пламъци, докато се опитваше да премисли ония седем години, прекарани на Яйоуе — първоначално като пилот, после в сухопътните части; продължителното отстъпление, хората, гибелта вредом наоколо.

Защо ги зарязаха на произвола на съдбата да ги преследват и разгромят? Защо правителството не им изпрати подкрепления? Това бяха въпроси, които не си струваше да се задават нито преди, нито днес. Отговорът им можеше да бъде само един: следваме нарежданията и не роптаем. Той се е бил за всяка крачка по пътя си, разсъждаваше без никаква гордост. Наученото срязваше като с нож цялата му досегашна нагласа. А докато се е сражавал, тя е умирала. Всичко беше изгубено там, на Яйоуе. Всичко бе изгубено и тук, на Уерел.