Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Теяйо се изправи сред мрака, хладния, безмълвен, приказен мрак на планинската доба.

— Господи, Камие — въздъхна майорът. — Моля те, помогни ми. Моят ум вече не ме слуша.

По време на дългия си престой у дома често сядаше с майка си. На нея й се искаше да говори за Емду и отначало той се принуди да внимава. Нямаше да му е трудно да забрави момичето, с което бе живял седемнайсет дни преди седем години, ако наистина му бяха позволили да го стори. Постепенно започна да възприема какъв човек е била неговата съпруга. Свекървата настояваше да сподели колко щастлива се е чувствала с Емду, нейното обично чедо и приятелка. Дори и баща му, излязъл в оставка, който бе студен, мълчалив мъж, намери начин да подхвърли: „Тя беше слънцето на тази къща.“ Благодаряха му за нея. Държаха да му кажат, че връзката не е била напразна.

Но какво ги очакваше по-нататък? Старост, пустеещи стаи. Те, разбира се, не се оплакваха, изглеждаха напълно доволни, погълнати всеки Божи ден от тежък труд. Жалко, че нишката между минало и бъдеще беше прекъсната за тях.

— Може би трябва да се оженя повторно — спомена Теяйо пред майка си. — Дали не си забелязала някое девойче…?

Валеше. През мокрите прозорци се процеждаха сивкави лъчи и дъждът ромолеше над стрехите. Лицето на жената не се виждаше ясно, както се бе взряла в кърпежа си.

— Не — отвърна. — Не съм забелязала.

После вдигна очи към него и след известно мълчание попита:

— Къде според теб ще те пратят да служиш?

— Не зная.

— Вече няма война — каза тя с присъщия си тих, равен глас.

— Да — потвърди Теяйо. — Свършено е с нея.

— Дали някога ще избухне нова? Как мислиш?

Той се разходи напред-назад из стаята и пак се отпусна на възглавниците върху пейката насреща й. И двамата седяха изправени, неподвижни; само ръцете на майка му помръдваха при шиенето. Синът държеше дланите си свободно една в друга, както го бяха учили, когато бе на две годинки.

— Знам ли? — кимна. — Толкова е странно. Имам чувството, че не съм участвал във война. Сякаш изобщо не сме били на Яйоуе — не са съществували нито колония, нито въстание, нищо. Никой не говори по този въпрос. Ние не влизаме в конфликти. Настъпва твърде различна епоха, често го повтарят по телевизията. Ера на мир и дружба сред галактиките. Излиза, че наскоро сме се побратимили с яйоуейците, така ли? Братя сме с Гатай, Бамбур и Четирийсетте държави? Братя сме с нашите асети? Не мога да схвана всичко това. Не проумявам какво точно целят, не намирам къде е моето място тук — тонът му беше спокоен, приглушен.

— Струва ми се, че още не е тук — призна тя. — Още не.

След малко той допълни:

— Надявах се… да ми се родят деца…

— Естествено. Щом му дойде времето — усмихна се жената. — Никога не си стоял мирно дори и за половин час… Почакай. Почакай и ще видиш.

Бе права, разбира се; но събитията, на които ставаше свидетел по телевизията и в града, поставяха на изпитание търпението и гордостта му. Оказваше се, че през тези дни е позорно да бъдеш военен. Правителствените изявления, новините, анализите непрестанно засягаха армията и по-специално класата на вайотите като нещо отживяло. То само гълтало пари и било съвсем безсмислено — основната пречка за пълното приемане на Вое Дайо от Екумен. Майорът се почувства страшно непотребен, когато на неговата молба да го назначат отвърнаха с удължаване на отпуската му за неограничен срок на половин заплата. Опитваха се да му внушат, че на трийсет и две годишна възраст вече е излязъл от строя.

И тогава той отново предложи на майка си да се примири с положението, да се установи на едно място и да си потърси съпруга.

— Поговори с баща си — каза тя.

Старият боец въздъхна:

— Ех, синко, помощта ти би била добре дошла, но аз още умея да се грижа за фермата. Смятам, че трябва да идеш в столицата, при командването. Ако си там, не могат да те пренебрегнат. След всичко. След седемгодишна война — и при твоите заслуги…

Райга Теяйо знаеше колко струват вече те. Ала тук не се нуждаеха от него, пък и сигурно дразнеше своите родители с разни идеи да се промени ту това, ту онова. Да, бяха прави: нека замине и сам подири реализация в новия мирен живот.

Първата половин година, която последва, бе твърде мрачна. Той не познаваше почти никого нито от висшия състав, нито от обикновените чинове — всички от неговото поколение бяха загинали, останали инвалиди или изпратени в отпуск за неограничено време. По-младите офицери (те не бяха воювали с Яйоуе!) му изглеждаха студени, надменни и вечно бърбореха за пари плюс политика. Обикновени чиновничета, наричаше ги в себе си. Разбираше, че се боят от репутацията му. Независимо дали искаше или не, майорът им напомняше, че е имало двубой, който Уерел е загубил. Тогава представителите на една и съща раса се бяха изправили гърди срещу гърди, класа срещу класа. А на тях много им се щеше да пропуснат случая като някаква безсмислена свада, станала в друг свят, без изобщо да ги засегне.