Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Най-сетне Соли го принуди да признае какъв е бил според него онзи човек. Дали не е някой от отцепниците, които се придържаха към автентичната религия на Гатай и искаха да изхвърлят или убият всички чужденци и неверници?

— Да не би пък да е роб? — усмихна се тя със събуден интерес, а Сан Убатат буквално изпадна в шок от подобно предположение.

— О, не, не, истински човек, но заблуден див фанатик! Наричат се Секирите. И все пак, уважаема госпожице, беше мъж, здрав мъж!

Самата мисъл да допусне, че някакъв асет може да я докосне, го разстройваше повече от опита за покушение. Ако наистина е имало такъв.

Докато разсъждаваше над случая, Соли започна да се пита, дали след като бе поставила майора на мястото му в театъра, той не се мъчи да й го върне, правейки се, че я „охранява“. Е, нека пробва още веднъж. Веднага ще се залепи отсреща на стената с главата надолу.

— Реуе! — извика тя и робинята се появи, както винаги, на минутата. — Очаквам да дойде един от актьорите. Би ли ни приготвила чай?

Прислужницата се усмихна, каза „да“, после изчезна. На вратата се почука. Офицерът отвори (сигурно беше стоял пред прага да пази) и влезе Батикам.

Не й бе минавало и през ум, че макилът ще продължи да носи женски одежди, ала явно и извън сцената ходеше докаран по този начин, елегантно, с дрехи от фини, леки материи в приглушени багри — такива си избираха сантименталните дами от пиесите. Почувства, че това придава доста голяма пикантност на собственото й мъжко облекло. Батикам не беше красив като майора: Теяйо изглеждаше направо поразителен, докато не си развърже езика. Но артистът бе привлекателен, човек не можеше да не го удостои с внимание. Кожата му тъмнееше без синкавочерния цвят, привилегия на собствениците (макар че мнозина асети също имаха подобен оттенък, както забеляза Соли; и това бе съвсем естествено, щом всяка робиня обслужваше своя господар включително и сексуално). Лицето му беше цяло озарено от будна, жива интелигентност и сърдечност изпод романтичния актьорски грим.

Той погледна с прелестна открита усмивка към нея, Сан и военния, застанал до вратата. Смееше се по женски мелодично, звънливо, за разлика от грубото „Ха, хо!“ на местните господа. Ето че протегна ръце на домакинята и тя направи крачка напред да ги поеме.

— Благодаря ти, че дойде, Батикам!

— И аз благодаря за поканата, Пратеничке! — отвърна й.

— Сан — попита Соли, — не е ли време за теб?

Единствено двоумението какво да стори бе задържало гида чак досега. Той се поколеба още миг, после мазно се ухили:

— О, да, разбира се, извинявам се. Желая ви приятна вечер! Утре на обяд ще се срещнем в Минното управление, нали така?

Убатат заотстъпва заднишком и се блъсна точно в майора, стърчащ като паметник на вратата. Тя измери Теяйо, готова да го изпъди най-безцеремонно — защо се осмеляваше да се вмъква отново! — и тогава забеляза израза върху лицето му. За първи път маската на невъзмутимост се бе пропукала, а зад нея се откриваше презрение. Невероятно, болезнено презрение. Сякаш е принуден да гледа как някой яде нечистотии.

— Излез оттук — каза му, сетне обърна гръб и на двамата. — Ела с мен, Батикам. Ще видиш единственото място, в което мога да остана сама — и поведе макила към спалнята си.

Теяйо се бе появил там, където и всичките му прадеди — в една стара, студена къща в планинските подножия над Ноайха. Майка му не нададе вик в мига, когато го роди, понеже беше вече войнишка съпруга. Кръстиха го на неговия чичо, паднал убит при изпълнение на дълга си край Соса. Отгледаха малчугана в суровите условия, характерни за бедното семейство на потомствени вайоти. Ако баща му бе в домашен отпуск, го учеше на уменията, нужни за всеки боец; ако пък беше наряд, уроците се подемаха от възрастния асет-сержант Хабакам. Те започваха в пет сутринта и лете, и зиме, с молитва, дуелиране със саби и бягане на дълги разстояния. Майката и бабата му преподаваха другите науки , които трябваше да владее истинският мъж — добри маниери, преди да навърши две годинки, а след това — история, поезия и мълчание.

Времето минаваше в усвояване на различни дисциплини, но денят на едно момче е твърде голям. Оставаха пролуки да се радва на свободата си, да се скита замечтан из полята и баирите. Движеше се в кръга на любимите си животни, лисичари, ловджийски кучета, петнисти котки и коне; човешка компания почти нямаше. Асетите на фамилията (освен Хабакам и двете къщни прислужници) бяха изполичари и обработваха каменливите хълмове, където те и техните господари обитаваха сякаш вечно. Децата им бяха светлокожи, срамежливи, вече прегърбени над работата, която щяха да вършат през целия си живот. Не се интересуваха от нищо друго. Понякога лятно време плуваха заедно с Теяйо във вировете на реката. Понякога той подбираше по-едри хлапета да си играят на войници. Те стояха боязливо, непохватно и глупаво се хилеха. Щом им викнеше „Готови за атака!“, се втурваха към невидимия враг. „След мен!“ — изкрещяваше той и те хукваха тромаво подире му, като стреляха с пушките си напосоки: пуу, пуу. Ала в повечето случаи се разхождаше сам, възседнал послушната си кобила Таси, или пеша, придружаван от шарен ловен котарак.