Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Щом научиха коя е, разпоредителите се постараха да изпразнят гримьорната от хора и да я оставят насаме с Батикам (в присъствието на Сан и майора естествено); ала тя кимна: „Не, не, тези прекрасни актьори не бива в никакъв случай да се безпокоят, просто ми позволете да поговоря за минутка с господин Батикам.“ И тя се намери сред изпълнители, току-що свалили одежди, полуголи клоуни с размазани бои, смях, който трябваше да разпръсне напрежението след спектакъла — тоест в обстановка, каквато царува из всички гримьорни навсякъде по света. Пред едно огледало стоеше оня умен мъж с толкова силно излъчване, облечен в претенциозен, архаичен женски костюм. Разбраха се от половин дума.

— Можете ли да ме посетите у дома? — попита Соли.

— С удоволствие — каза макилът и въобще не погледна към лицето на Сан Убатат или офицера. Това бе първият роб, който не хвърляше око към нейния гид и телохранител, за да получи разрешение дори за най-скромната дреболия. Сан смигна съучастнически, майорът направо настръхна. — Ще дойда веднага. Само да се преоблека.

Те се усмихнаха взаимно и тя си тръгна.

Из въздуха отново се носеше предусещане за празник. Огромните близки звезди се бяха надвесили скупчени като огнени гроздове. Една от луните се търкаляше над вледенените планински върхове, друга се бе ухилила досущ разкривен фенер над високо издигащите се кули на двореца. Соли крачеше из тъмната уличка, наслаждавайки се на свободните си движения и уютната топлина на мъжката си дреха. Сан подтичваше подире й; военният, който бе дългокрак, успяваше да върви редом с нея. Ето че нечий силен, разтреперан глас извика зад гърба им: „Пратеничке!“ Тя се обърна с усмивка, но в следващия момент се втурна напред. Беше зърнала как офицерът се е вкопчил в някого, скрит от сянката на мрачен портал. Теяйо се отдръпна, настигна я, без да каже нито дума, стисна й ръката сякаш в железен обръч и я повлече след себе си.

— Пусни ме! — възпротиви се Соли. Не желаеше да използва хватка от айджи, за да се освободи, ала явно в случая нищо друго нямаше да помогне.

Той едва не я събори, когато изведнъж я накара да свърне в тиха алея. Жената тичаше заедно с него, оставила го да я държи за китката. Те най-неочаквано се озоваха пред нейния двор, пресякоха и влязоха в жилището й, което майорът отключи: как ли го бе сторил?

— Какво значи всичко това? — запита тя, после издърпа десницата си и я хвана на мястото, където още имаше червени следи от пръстите му.

Разгневена, забеляза остатъци от победоносна усмивка върху неговите устни, която той се опита да потули. Все още задъхан, райга кимна:

— Пострадахте ли нещо?

— Да пострадам ли? Да, там, където ми се беше впил в ръката. Слушай, да не си откачил?

— Не. Принудих онзи човек да се махне.

— Кой човек?

Теяйо не реагира.

— Онзи, който ме извика ли? Но той навярно е искал да поговори с мен!

След минута чернокожият офицер произнесе:

— Възможно е. Беше скрит в сянката и аз си помислих, че е въоръжен. А сега трябва да видя какво е станало със Сан Убатат. Моля ви, дръжте вратата заключена, докато се върна.

Както даваше разпорежданията си, майорът вече се бе озовал на прага. Дори и през ум не му мина, че Соли може да не го послуша, и тя наистина се подчини, макар и вбесена. Да не би да си въобразяваше, че пришълката не умее да се погрижи за своята безопасност? Че има нужда от него да се меси в живота й, да хвърля къчове на робите наоколо под предлог, че я бил „охранявал“? Май е време да разбере как се пада от айджи удар. Той бе чевръст и силен, но му липсваше истински тренинг. Това аматьорско вмешателство беше направо нетърпимо, съвсем нетърпимо; ще се наложи пак да протестира пред посолството.

Веднага щом военният дойде, следван от Сан, който бе изнервен и гледаше засрамен, тя му каза:

— Виждам, че отваряш вратите ми като с парола. Не съм осведомена, че ти е дадено правото да влизаш денем и нощем тук.

Теяйо се върна отново към познатата й служебна безизразност:

— Не, госпожице.

— Никога повече да не си посмял да ме дърпаш. Предупреждавам те, че ако си го позволиш втори път, ще пострадаш. Когато си забелязал нещо тревожно, можеш да ми съобщиш и аз ще реша как да действам. Сега те моля да напуснеш.

— С удоволствие — той се завъртя на пети и отмарширува.

— Ох, Пратеничке! — обърна се към нея Сан. — Спасихме се от един много опасен тип. Това са луди хора, извинете, срам и позор… — и гидът продължи да мърмори празни приказки.