Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Соли чудесно знаеше, че няма полза да спори повече, но изобщо не успя да свикне с офицера. Титлата му райга тя превеждаше с архаичната дума „майор“ от една сатира, която прочете на Земята. Този майор бе наперено нищожество, целият окичен с ордени и пъстри отличия. Той крачеше важно, раздаваше заповеди и направо щеше да се пръсне от надуване. Поне наистина да вземе да се пръсне! Не че се перчеше или командваше в буквалния смисъл. Бе смразяващо вежлив, мълчеше като пън, скован и хладен като труп. Соли скоро се отказа от всякакви опити да разговаря с него. Каквото и да му подхвърлеше, военният отвръщаше с неизменното си „Да, госпожице“ и „Не, госпожице“, с автоматичните тъпи реакции на служител, който не желае да те чуе — длъжностно лице, лишено от всичко човешко. И тоя тип бе постоянно до нея, където и да отиде на публично място, ден и нощ, на улицата, в магазина, при официални или делови срещи, на разходка, в двора, дори когато се качваха на планината с планери. Навсякъде все с Пратеничката, само дето не и в леглото.

Та даже там не беше съвсем уединена. Гидът и телопазителят се връщаха нощем у дома, но в антрето на спалнята й оставаше нейната лична прислужница — асет, дар от Негово величество.

Спомни си колко невероятно й прозвуча това название, щом го срещна за първи път в някакъв текст по история. „На Уерел представителите на господстващата каста се наричат собственици , а хората от подчинената класа — асети . Само собствениците се смятат за пълноправни жители на планетата, докато другите са просто роби.“

И ето че тя се оказа притежателка тъкмо на такава жена. Нима можеш да отклониш подарък от краля? Името на нейната робиня бе Реуе. Тази Реуе сигурно също я шпионираше, обаче й беше трудно да си го представи. Тя бе красива, достолепна, едва няколко години по-възрастна и горе-долу със сходен цвят на кожата, само че Соли изглеждаше розовеещо-кафява, а слугинята — синкаво-кафява. Дланите й бяха небесносини. Имаше изтънчени обноски и притежаваше такт, проницателност и безпогрешно чувство кога е желана и кога не. Пришълката, разбира се, се отнасяше с нея като с равна. Дори отначало заяви, че никое човешко същество няма правото да господства, още по-малко пък да владее над друг индивид. После добави, че не иска да дава никакви заповеди и вярва, че ще се сприятелят. За беда уерелианката прие това, сякаш е поредната заповед. Усмихна се и промълви „да“. Беше безкрайно покорна. Каквото и да кажеше или направеше Соли, се посрещаше с явно одобрение и все потъваше някъде, оставяйки прислужницата съвършено неизменна — едно вежливо създание, винаги на твоите услуги, с ненатрапчиво присъствие, но напълно недосегаемо. Тя се засмиваше, кимаше и продължаваше да бъде недостъпна.

След като отмина празничната олелия на първите дни в Гатай, Соли започна да мисли, че наистина се нуждае от Реуе. Нуждаеше се от нея като жена, с която да си поговори. Не намираше начин да общува с дамите от съсловието на собствениците. Те живееха скрити в тайнствените беца — женските покои, както ги наричаха. А всички останали робини бяха притежание на други, тъй че тя нямаше право да приказва с тях. Срещаше се само с мъже. И евнуси.

Ето още нещо, в което й бе трудно да повярва: че някой господин може да се откаже от своята мъжественост заради известен обществен статус. Ала такива люде Соли виждаше на всяка крачка из двора на крал Хотат. Родени асети, те се бяха сдобили с относителна независимост, ставайки скопци, и в тази си роля често спечелваха значителна власт и доверие от страна на техните собственици. Например евнухът Тайандам, майордом на двореца, фактически управляваше самия монарх, който от своя страна просто формално бе оглавил Съвета. Хора с различен сан можеха да членуват там, но се допускаше един-единствен тип духовенство — туалитите. Ах, да, асетите почитаха Бог Камие. В Гатай автентичната религия е била унищожена, когато кралството приело туалитската идеология преди около век. Ако наистина не й харесваше друго на Уерел (освен робската институция и подчиненото положение на жените), то бе религията. Песните за Мадона Туал бяха красиви, нейните статуи и огромни катедрали във Вое Дайо — великолепни, пък и Аркамие изглеждаше приятна история, макар и малко дългичка. Но тая убийствена самонадеяност, липсата на търпимост, тъпотата на свещениците, онези зловещи доктрини, оправдаващи какви ли не жестокости в името на вярата! И какво се оказва фактически, мислеше си пришълката, нима останаха неща, които все пак да й допадат?