Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Губу? — промълви тя. — Миличък Губу, не се страхувай, всичко е наред. Хайде, излез, малкият ми. — Обаче под канапето не се чу никакво движение.

Аберкам застана до нея, като й подаваше нещо. Бе чаша с червени отблясъци.

— Нима имаш вино? — попита Йос учудена.

— През повечето време пия вода и мълча. Но понякога си сръбвам гроздов еликсир и говоря. Дръж.

Тя покорно пое чашата.

— Не съм шокирана.

— Нищо не може да шокира една жена от града — мрачно произнесе той. — А сега отвори тази морска консерва.

— Ами ти как успя да се справиш с бутилката? — полюбопитства, докато срязваше тенекето.

— Беше вече начената — отвърна с обичайния си гръден глас, без ни най-малко да се смути.

Разположиха се край двете страни на камината и започнаха да ядат, като си сипваха от котлето, окачено над огъня. Йос взе парче риба и го показа долу, тъй че да се види ясно, ала Губу въобще не излезе.

— Щом огладнее, ще се обади — примири се тя. Едва понасяше, че гласът й така досадно трепери, че гърлото й се е свило на буца, не можеше да се търпи от срам.

— Е, благодаря за вечерята. Чувствам се по-добре.

Стана да измие чиниите и лъжиците. Бе му заръчала да не си мокри ръцете и той не понечи да й помогне, а седна до бумтящата камина, без да помръдва — тъмна, няма канара.

— Ще се кача на горния етаж — обясни жената, свършила с миенето. — Току-виж предумам и котарака да дойде с мен. Дай ми две-три одеяла.

Вождът кимна.

— Там са. Запалил съм огъня.

Тя не го разбра съвсем; беше се навела да надникне под канапето. При това схващаше, че е смешна — някаква старица, плътно увита в шалове, издигнала задник, която мърмореше: „Губу, Губу!“ Но се чу дращене и в следващия миг любимецът се озова в нейните ръце. Той се вкопчи в рамото на Йос, заби муцуна зад ухото й. Гостенката приседна на колене и погледна към Аберкам цялата засияла.

— Ето го! — изправи се малко трудничко, после каза: — Лека нощ!

— Лека нощ, Йос.

Тя не се осмели да вземе със себе си газовия фенер и се изкачи по стълбите сред мрака, стиснала здраво животното. Влезе в западната стая и затвори вратата подире си. Гледката я накара да зяпне от изненада. Вождът бе отпушил камината и по някое време беше успял да напали торфа в нея. Червеникавите пламъци се отразяваха в дългите, ниски прозорци, притъмнели от нощта, носеше се приятна миризма на огън. Едно легло, което се намираше в друго помещение, сега бе пренесено, оправено, с матрак и одеяла. Нова бяла вълнена рогозка ги покриваше сякаш със сняг. Кана и леген бяха оставени върху лавица в ъгъла. Старата рогозка, на която бе седяла преди, лежеше изтъркана и чиста настрана.

Губу отблъсна ръцете й; жената го изтърва и той се пъхна право под кревата. Там щеше да му е добре. Наля вода в легена и го сложи да се стопли, в случай че котаракът ожаднее. Имаме всичко необходимо, каза си тя, продължавайки смаяно да оглежда полутъмното пространство, мекия светлик на огъня, който блещукаше върху стъклата.

Излезе и се спусна по стълбата на долния етаж. Аберкам все още почиваше край камината. Очите му проблеснаха насреща й. Смутена, Йос не знаеше какво да каже.

— Нали онази стая ти харесваше? — попита я вождът.

Тя кимна.

— И дори спомена, че може навремето там да са живели влюбени. Пък аз си помислих, че някога пак биха могли да живеят влюбени.

След малко гостенката въздъхна:

— Да, възможно е.

— Не тази нощ — промълви той и Йос осъзна, че се смее. Веднъж го бе видяла да се усмихва, ето че чу и веселия му смях.

— Не, не тази нощ — съгласи се тя сковано.

— Трябва да имам ръце, трябва да имам всичко, всичко за теб.

Жената не отвръщаше нито дума, просто го гледаше.

— Седни, Йос, моля те. — Тя се отпусна пред камината с лице към него.

— Докато боледувах, доста размишлявах — започна Аберкам с лека ораторска нотка в гласа. — Предадох каузата, за която съм се борил. Мамех и крадях все в нейно име, защото не желаех да си призная, че съм престанал да вярвам в нея. Страхувах се от хейнците, понеже ме плашеха техните богове. Цял куп божества! Боях се, че могат да принизят моя скъп Камие. Да го унижат! — той млъкна за минута и едва си пое дъх; чу се как гърдите му изхриптяха. — Предавал съм майката на своя син много, много пъти. Нея, други жени, самия себе си. Не следвах единствено благородното в живота — вождът разтвори ръце и замижа, когато зърна разранените си длани. — А ти си могла да го следваш .

След известно време тя подзе:

— Изкарала съм няколко години с бащата на Сафнан. Опознала съм и други мъже. Но какво значение има това днес?