Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Не използвахте ли презервативите? — бе им ги купила от Вайо в доста голямо количество.

Айид кимна неопределено.

— Сигурно не бива.

— Кое не бива — да се любите? Или да употребявате предпазни средства?

— Може би действително не трябва — подчерта девойката, като й хвърли бегъл, отмъстителен поглед.

— Е, добре — промълви Йос.

Младата гостенка се извърна.

— Сбогом, Айид.

Без да каже нищо повече, момичето пое по пътеката сред мочурите.

„Следвай благородното в живота“ — мислеше си с горчивина самотната стопанка.

Тя свърна към гроба на Тикули, но беше твърде хладно, за да се задържа на открито — сух, пронизващ зимен студ. Прибра се и затвори вратата подире си. Стаята й се стори миниатюрна, тъмна и схлупена. Влажният торф димеше, тлеейки. Той гореше съвсем тихо. Навън също не се чуваха никакви шумове. Вятърът се бе укротил и замръзналите тръстики стърчаха неподвижни.

„Ще ми се да напълня камината с дръвца — рече си Йос. — Да гледам как пламъците лумват и пращят, както навремето при баба ми в плантацията — огнище, около което се разправят приказки.“

На другия следобед тръгна по тясна просека през блатата до срутената къщурка, отстояща на около половин миля разстояние. От разнебитената й веранда измъкна пет-шест дъски. Вечерта запали бумтящ огън у дома. И така започна да ходи по веднъж или няколко пъти на ден до съборетината. Скоро натрупа доста солидна купчина дърва в нишата оттатък леглото си. Бе престанала да посещава Аберкам. Той се възстанови и тя трябваше да си създаде нови занимания. Нямаше как да нареже по-големите парчетии и затова ги пъхаше малко по малко в камината. По този начин една дъска често стигаше за цялата дълга вечер. Седеше край топлото и се опитваше да научи наизуст първата част от Аркамие. Губу лежеше наблизо и понякога й пригласяше със своето мъркане, понякога дремеше. На котарака му бе толкоз неприятно да излиза на мразовития двор, че жената му пригоди отходен сандък в килера и той го употребяваше, без да цапа.

Суровите студове вилнееха. Очерта се най-противната зима, която тя помнеше сред блатата. Бурните ветрове я накараха да открие някои пукнатини в дървените стени, които не беше забелязала преди. Липсваха й парцали, за да ги уплътни, и се наложи да използва кал и подплънки от тръстика. Ако оставеше пламъците да угаснат, къщурката се вледеняваше буквално за час. Торфеният огън трябваше да се поддържа цяла нощ. Денем често слагаше дръвца за по-силна топлина, за светлина, за компания.

Накрая се принуди да иде до селото. Не бе ходила дни наред, надявайки се, че времето ще омекне, и вече нямаше практически нищо. А продължаваше да бъде по-студено отвсякога. Сивите буци торф бяха замръзнали и едва тлееха, тъй че Йос прибави нова дъска до тях да разгори огъня и схлупената къща да се сгрее. Облече всички дрехи, зави се с всички шалове, които имаше, и пое с чантата. Губу й смигна от камината.

— Нахален мързеливец — каза му тя. — Ама си умно животно.

Беше свил ужасен мраз. „Ако се подхлъзна на леда и си счупя крак, никой няма да мине с дни — помисли си жената. — Ще се просна тук и ще умра от бялата смърт за няколко часа. Е, хайде, хайде, нали съм в Божиите ръце. Така и така ще издъхна след някоя и друга година. Само ми помогни, Господи, да се добера до селото, да се стопля малко!“

Щом стигна, тя постоя доста край печката в сладкарницата, като изслуша разни клюки. После направи същото и в павилиона за вестници, където се зачете в стари съобщения за война, избухнала в източната провинция. Роднините на Айид и на Уада я разпитаха как е вождът. Поръчаха й да иде до къщата на наемодателя си Кеби, понеже имал нещо за нея. Беше приготвил пакет евтин безвкусен чай. С искреното желание да му даде възможност да стори добро за душата си, Йос му изрази своята благодарност за подаръка. Разбира се, и той я попита за Аберкам. Старият вожд бил болен, вярно ли е? Ах, значи се е оправил? Кеби любопитстваше, тя му отвръщаше с безразличие. „Лесно е да живееш в мълчание — мислеше си. — Това, което не мога, е да търпя тези гласове.“

Никак не искаше да напусне топлата стая, но чантата й бе по-тежка, отколкото можеше да носи, а плъзгавите места щяха да се забелязват трудно, когато се стъмни. Жената се сбогува, премина отново през селото и хвана пътя сред блатата. Беше станало твърде късно. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, скрито зад облак на иначе ясното небе, сякаш скъпеше дори и половин час лъчиста благодат. Тя крачеше бързо, мечтаейки да се прибере по-скоро у дома край огъня.