Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Когато се заспуска надолу по пътеката, Губу се шмугна край нозете й и почна да върти опашка.

— Внимавай, че ще те настъпя — сопна му се тя.

Чувстваше се благодарна на котарака и го, взе в ръце още щом влязоха у дома. Липсваше достолепното и весело посрещане на Тикули, нямаше да го има нито тази вечер, нито никога повече. Мър-мър-мър, запреде Губу в ухото й, чуй ме, аз съм тук, животът продължава, къде ми е вечерята?

Все пак вождът получи леко усложнение и Йос ходи до селото да се обади в клиниката на Вайо. Изпратиха доктор, който каза, че опасността е минала. Трябва да бъде седнал, за да може да се изхвърлят храчките, билковите чайове били добри, само нека го наглежда. Тя му благодари и лекарят си тръгна. И така, прекарваше следобедите си при болния. Без Тикули къщата й се струваше твърде пуста, дните на късната есен бяха студени, а и бездруго какво да прави? Харесваше й това голямо, тъмно наколно жилище. Нямаше намерение да чисти никому, но огледа дома, надничайки в стаи, които Аберкам явно не използваше и дори не познаваше. Едно помещение на горния етаж, с дълги, ниски прозорци към запад, й допадна особено. Помете го, после изми стъклата в малките им зелени рамки.

Докато той спеше, жената се качваше там и сядаше върху прокъсаната шарена рогозка — всъщност единствената вещ. Камината бе запушена с тухли, обаче се затопляше от огъня, лумнал долу, и облегнала гръб на нея при бледите слънчеви лъчи, на Йос й беше хубаво. В тази стая цареше някаква светла хармония, която сякаш бе част от нейната душа и проникваше през синкавите потрепващи стъкла. Тук тя кротуваше смълчана, без да върши нищо, щастлива, както никога в собствената си къща.

Вождът се възстановяваше много бавно. Често бе навъсен, превърнал се в оня примитивен човек, за когото го взе в началото, вцепенен от всепоглъщащото чувство на срам и ярост. През други дни той беше готов да бъбри, че даже и да я слуша.

— Четох стара книга за света на Екумените — спомена веднъж гостенката, докато чакаше пирожките да се изпържат, та да ги обърне. Напоследък тя правеше вечеря и хапваше заедно с него в късния следобед, измиваше съдовете и си отиваше у дома преди мръкнало.

— Твърде интересна работа. Без съмнение всички произхождаме от хейнците. Както ние, тъй и онези странни чуждопланетци. Дори и животните се отличават с подобен произход.

— Така се говори — изсумтя Аберкам.

— Не става въпрос дали така се говори — пресече го Йос. — Всеки, който иска да се запознае с доказателствата, неминуемо ще се убеди; то е генетичен факт. Дали на някого му се харесва или обратното, нещата не се променят.

— Какво значи „факт“, когато са изтекли милиони години? — отвърна той. — Какво общо имат такива истории с тебе или мене, с целия ни народ? Нашият свят се казва Яйоуе. Това сме ние самите и нямаме никакви допирни точки с тях.

— О, имаме! — възкликна тя, обръщайки пирожките в тигана.

— А пък според мен не — настояваше вождът.

Жената се разсмя:

— Не се предаваш, м-м?

— В никой случай — отвърна й.

Докато се хранеха (той с подноса на леглото, тя на стола пред камината), Йос продължи разговора, решила да хване бика за рогата. Въпреки че бе болен и отслабнал, от него извираше нещо, което й вдъхваше страх, и то не се дължеше единствено на едрото му тяло.

— Затова ли в края на краищата бе всичко? — попита го. — Твоята партия, въстанието… За да освободим планетата само за нас, да няма чужденци?

— Да — мрачно кимна Аберкам.

— Е, защо? Ние можем да вземем от Екумените толкова много примери. Те ни помогнаха да се отървем от властта на корпорациите. Тези пришълци просто ни подкрепят.

— Ние сме се родили на Яйоуе като роби — промълви той, — но именно тук е нашият свят и трябва да намерим собствения си път в него. Камие е с нас, Камие Пастира, Роба, Воина. Ето го неговото мироздание, то е нашата земя. Не я дължим никому. Защо да търсим чужди знания и да следваме идоли отвън? Това е чудесната планета, на която съществуваме. И на която ще умрем, за да се върнем при Бога.

След малко тя подхвърли:

— Имам дъщеря, а също двама внука, момче и момиче. Преди петдесет месеца заминаха — сега се намират на кораб, който ще ги отведе в Хейн. Всичките години, които ми остават чак до моята смърт, за тях ще бъдат равни на няколко мига или на час. Те ще стигнат целта си след осемдесет зими. Потеглиха към оня друг космос да живеят и да издъхнат там. Не тука.

— Ти беше ли съгласна да тръгнат?

— Сафнан реши така.