Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Ала изборът не е бил твой.

— Това си е нейно свещено право.

— Само че ти тъгуваш — каза Аберкам.

Налегна ги тягостно мълчание.

— Несправедливо е, несправедливо, несправедливо! — гневно извика той. — Ние имаме собствено предназначение, свой път към Бога, а пък гостите поискаха да заграбят всичко и отново да ни превърнат в роби! Въпросните мъдри същества са учени с велики познания и изобретения, наши предци, както се изкарват. „Направете това!“ — разпореждат ни те и ние козируваме. „Направете онова!“ — и ние пак. „Качете си децата на тези чудесни космически кораби, за да полетят към нашите прекрасни светове!“ И рожбите са ни отнети, те никога не ще кацнат у дома. Никога няма да знаят своята родина, нито кои са. Няма да целунат ръцете, които са ги отгледали…

Той бе започнал да ораторства; тя разбираше, че слуша реч, която вождът вече е държал. Навярно я е повтарял стотици пъти, високопарна и внушителна. Очите му се бяха просълзили, нейните — също. Не биваше да му позволи да й оказва влияние, да си играе с нея, да я манипулира.

— Дори и да се съглася с теб — обърна се към него Йос, — защо все пак си подвел хората, Аберкам? Мамил си собствения си народ, крал си!

— Не! — отвърна рязко. — Всяко мое действие е било подчинено на Световната партия. Да, наистина харчех пари, много пари, дето ми попадаха, но за какво друго бяха те, ако не за каузата? Да, вярно е, че заплаших Пратеника им, но защото исках да го накарам да се махне заедно с останалите чужденци далеч от нашия свят! Да, така е, лъгал съм ги, но то е, защото те се опитаха да ни завладеят, да ни притежават, да упражняват власт над нас, а аз съм готов на всичко, за да не допусна моят народ да хлътне под робство — на абсолютно всичко!

Той удари юмруци в коленете и разхлипан, едва успяваше да си поеме дъх.

— Как не умея да сторя нищо, о, Камие! — извика вождът и скри лице в огромните си длани.

Тя стоеше смълчана, разстроена.

След малко мъжът избърса бузите си като дете, приглади своята остра, щръкнала коса назад и потърка нос. Взе подноса, отряза парче от топлата пирожка, лапна го, сдъвка го и го глътна. „Щом той може, значи мога и аз“ — помисли Йос и направи същото. Навечеряха се, сетне тя започна да разтребва.

— Извинявай — каза му.

— После всичко свърши — тихо отвърна Аберкам. Сега я погледна право в очите и наистина я видя, което рядко му се случваше.

Жената застана пред него, без да го разбира, и зачака.

— Ами да, свърши. Още преди години — обясни вождът. — Големите надежди при Надами. Вярата, че трябва просто да ги изгоним от нашия свят, за да се освободим. Ние изтървахме посоката си, докато траеше тази безкрайна война. Проумях, че всичко е било измама. И какво значение имаше тогава, ако продължа да лъжа?

Тя само схвана, че той е дълбоко разстроен, може би дори побъркан и че не бива да го предизвиква. И двамата бяха остарели, претърпели крах в живота си, и двамата бяха изгубили своите деца. Защо да го наранява допълнително? Йос безмълвно докосна ръката му за миг, преди да вдигне подноса.

Вече миеше съдовете в кухнята, когато Аберкам я извика:

— Ела тук!

Никога преди не бе го правил и тя побърза да иде в стаята при него.

— Какво си работила? — попита той.

Гостенката стоеше и го гледаше смутена.

— Преди да дойдеш сред мочурите? — нетърпеливо настоя вождът.

— От плантацията постъпих в педагогическо училище. Живях в града. Преподавах физика. Отговарях за научното обучение в гимназиите. Възпитах дъщеря си.

— Как се казваш?

— Йос. Йос Седеуи. От Бани.

Той кимна отсечено и скоро тя се върна в кухнята, като си мислеше, че даже името й не е знаел досега.

Всеки ден го караше да става по малко, да се разтъпква, да сяда; Аберкам я слушаше, но това го уморяваше. На другия следобед тя го застави доста да походи, тъй че щом се тръшна в леглото, той спусна клепачи и веднага заспа. Тогава жената се промъкна по разхлопаната стълба до западната стая на горния етаж и дълго стоя там, изпитвайки пълна хармония.

Докато приготвяше вечерята, го накара да се разположи на стола. Бъбреше, за да го ободри, защото (макар да твърдеше, че нищо му няма) грамадният вожд изглеждаше мрачен и затворен. Йос се укоряваше, задето го е разстроила вчера. Нима и двамата не бяха дошли тук да оставят всичко зад гърба си — своите грешки и провали, любовите и победите? Разказа му за Уада и Айид, злочестите младежи, които всъщност бяха в нейното легло тъкмо през тези часове.