Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Нямаше къде да се дяна, когато идваха у дома — говореше тя. — Често бе неприятно в такива студени дни като днешния. Трябваше да вися по магазините в селото. Признавам, че тука е по-уютно. Харесва ми това наколно жилище.

Той само изсумтя, но Йос чувстваше, че я слуша най-съсредоточено, сякаш се опитва да разбере думите й като чужденец, който не владее добре езика.

— На тебе къщата не ти прави кой знае какво впечатление, нали? — каза гостенката и се засмя, докато сервираше супата. — Поне си откровен. Дошла съм сред тръстиките уж да постя, да се погрижа за душата си, а пък ми допадат разни работи, привързвам се към тях, обиквам ги — тя се настани до огъня да хапне. — Интересна стая има на горния етаж. Онази ъгловата, в началото, която гледа на запад. Сигурно в нея се е случило нещо хубаво, може би са живели влюбени навремето. Обичам да седя и да съзерцавам блатата от прозорците й.

Щом се приготви да си тръгва, домакинът я попита:

— Дали вече са си отишли?

— Кои, моите „сърнички“ ли? О, да. Отдавна. Върнали са се при семействата си, които се ненавиждат. Много са простовати. Ама що да сторят? Селото е изостанало, бедно. И все пак не искат да се откажат от любовта си, сякаш проумяват, че това… е всъщност тяхната истина…

— Следват благородното в живота — произнесе Аберкам. Тя знаеше този цитат.

— Желаеш ли да ти почета? — предложи му. — Имам Аркамие у нас, мога да я донеса.

Вождът поклати глава и изведнъж широко се усмихна:

— Няма нужда. Помня я наизуст.

— Цялата ли?

Той кимна.

— И аз мечтаех да я науча, поне отчасти, когато дойдох от града — промълви Йос благоговейно. — Но не сколасах. Все не ми оставаше възможност. Ти кога успя?

— Твърде отдавна. В затвора на Геба — отвърна й. — Там разполагах с достатъчно време… Напоследък лежа на топло и си я преповтарям — мъжът я погледна с искрящи очи. — Тя ми прави компания, докато те няма.

Събеседничката му стоеше безмълвна.

— Толкова ми е приятно да си тук — каза той.

Йос се зави плътно в своя шал и побърза да излезе, без дори да се сбогува.

Вървеше към къщи, обзета от смутни, противоречиви чувства. Що за чудовище бе болният Аберкам! Та той явно се опитваше да флиртува. Е, много му отива. Проснал се на кревата като огромен повален бивол, с неговите хрипове и посивели коси! Този мек, тих глас, тази усмивка — очевидно умееше да си служи с нея, да я използва рядко. Знаеше как да покорява жените (вършил го е хиляди пъти, ако може да се вярва на слуховете), знаеше как да ги обладае и да се махне. Ето ти малко сперма да си спомняш за вожда и хайде, сбогом, скъпа. О, Господи!

И от къде на къде й хрумна да му разправя за Айид и Уада в леглото й? Глупачка, укоряваше се тя, докато крачеше, брулена от противния източен вятър, който фучеше из повяхващите тръстики. Идиотка, стара идиотка.

Губу дойде да я посрещне. Започна да се върти наоколо и да я докосва с лапите си по ръцете и краката, размахвайки късата си топчеста опашка на черни точици. Йос бе оставила вратата леко притворена заради него, за да я открехне само с побутване, щом пожелае. Сега вратата зееше като паст. Пера от някаква дребна птица бяха разпръснати навсякъде из стаята, пред камината имаше малко кръв и вътрешности.

— Ти си звяр! — подвикна му. — Марш навън, убиец такъв!

Той изтанцува своя боен танц и изръмжа „Ху! Ху!“. Котаракът спа през цялата нощ, свит на кълбо до гърба й. Губу прилежно ставаше, прескачаше я и отново се сгушваше от другата страна всеки път, когато неговата стопанка се обърнеше. Бе тягостно.

Тя наистина се обръщаше често. Представяше си или сънуваше тежестта и топлината на едно огромно тяло, грамадни ръце, вкопчени в гърдите й, впити в пъпките й устни, които смучеха жизнени сокове.

Йос съкрати своите посещения при вожда. Той вече можеше да ходи, да се грижи за себе си, да си приготвя закуска. Тя поддържаше сандъка с торфа до камината пълен; снабдяваше го с продукти и му носеше вечеря, но не оставаше да се храни с него. През повечето време Аберкам бе начумерен и смълчан, а жената много внимаваше какво говори. И двамата бяха нащрек. Липсваха й часовете, които прекарваше на горния етаж в западната стая, ала с това бе свършено като с някакъв сън. Сладостта беше отминала.

Един следобед Айид дойде в къщата на Йос Седеуи сама, с помръкнало лице.

— Май вече няма да идвам тук — каза тя.

— Какво се е случило?

Момичето вдигна рамене.

— Да не би да ви следят?

— Не. Не знам. Изглежда, че съм прихванала… — Имаше предвид забременяла , както се изразяваха робите навремето.