Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Гледаше пред себе си, за да не се подхлъзне, и затова в първия момент чу гласа. Позна го и си каза: Аберкам пак е полудял! Той тичаше насреща й и крещеше. Тогава спря, защото се уплаши от него, ала човекът викаше нейното име.

— Йос! Йос Седеуи! Няма страшно! — задъхваше се той, устремен право срещу нея: едър, див мъж, целият мръсен, с кал и лед върху посивялата коса. Ръцете му бяха черни, дрехите — също, и само очите му се белееха смътно.

— Махай се! — рече тя. — По-далеч от мен!

— Съвсем не е фатално — бъбреше Аберкам. — Но къщата, къщата…

— Какви ги говориш?

— Твоята къщурка изгоря. Видях я. Бях тръгнал към селото и мярнах, че пуши над тресавището…

Вождът продължи да разказва, обаче клетницата стоеше вцепенена, без изобщо да го чува. Спомни си, че бе затворила вратата. Никога не заключваше, ала днес спусна резето и Губу нямаше как да излезе. Любимият приятел беше вътре в стаята. Представи си светлите очи, изпълнени с отчаяние; слабия мяукащ глас…

Йос побърза напред. Той й препречи пътя.

— Остави ме да ида там. Трябва да мина — тя сложи пазарската чанта на земята и понечи да се затича.

Аберкам сграбчи ръката й и я спря с такава сила, сякаш я заля морска вълна. Едрото му тяло и мощният му баритон я обгръщаха отвсякъде.

— Всичко е наред. Котаракът е добре, сега се намира у дома — обясняваше той. — Чуй ме, Йос, чуй ме, моля те! Къщата изгоря цялата. Котаракът е спасен.

— Но какво е станало? — извика жената вбесена. — Остави ме да ида! Нищо не разбирам!

— За Бога, помълчи — примоли се вождът и пусна нейната длан. — Ще минем оттатък, ще видиш. Няма какво толкова да се гледа.

Тя тръгна с него разтреперана, докато мъжът й разказваше за нещастния случай.

— Чудно как е пламнала? — попита той. — Умът ми не го побира…

— Някаква искра.

— Запален ли си оставила огъня? Ами да, при такъв кучешки студ. Забелязах, че коминът е каменен. Ех, причината може да бъде дърво, дъска на пода или слама. Всичко е опасно в тая суша, нали е изсъхнало без дъжд. Господи, рекох си, Йос би могла да е вътре! Видях огъня, както пресичах тресавището, и моментално се озовах пред твоя праг. Дори не знам по какъв начин съм отишъл, все едно че прелетях. Блъснах вратата — заключено, пак я напънах и тя се откърти. Цялата задна стена и таванът бяха в пламъци. Беше тъй задимено, че не успях да разбера дали си там. Влязох, животното се бе скрило в ъгъла. Спомних си как ти тъгуваше, когато другото умря, и се помъчих да го хвана, обаче то се стрелна навън като светкавица. Огледах се: няма никой. Тъкмо да изляза и покривът се срути — Аберкам се засмя, див, възторжен. — Удари ме по главата, виждаш ли тук? — Той се наведе, ала жената не беше толкоз висока, че да му зърне темето. — Докопах едно ведро и се опитах да хвърля вода на предната стена, да запазя нещичко, ако може. Но после проумях, че е безполезно; всичко тънеше в буен огън, нищо не оцеля. Тръгнах по пътеката, а животинчето, твоят любимец, чакаше горе ужасено. Взех го и като не знаех какво да правя, изтичах вкъщи и го оставих у нас. Залостих вратата, в безопасност е. След това си помислих, че сигурно си отишла в селото, и хукнах да те пресрещна.

Бяха стигнали до разклонението. Тя кривна встрани, за да се вгледа към къщата си. Само сажди и дим. Почернели греди. Лед. Йос се разтресе и тъй й призля, че се сви, преглъщайки студена слюнка. Небето, тръстиките, замръзналото блато почнаха да се въртят пред очите й — бедната жена не можеше да ги накара да спрат.

— Хайде, хайде, няма страшно. Ела с мен — долетя до нея гласът му и той я подхвана особено нежно. Йос пристъпи със затворени клепачи. Чак след няколко мига успя да ги отвори и надникна предпазливо надолу по пътя.

— Ох, чантата ми… забравих я… Тя е всичкото богатство, което имам сега — неочаквано промълви като през смях, сетне се обърна. Тук едва не падна, защото при рязкото движение пейзажът отново започна да кръжи пред очите й.

— Аз я прибрах. Кураж, още малко и ще пристигнем — Аберкам неловко стискаше пазарската чанта под мишница, а с другата си ръка я подкрепяше да крачи изправена.

Най-накрая се добраха до неговото наколно жилище. Над покрива му се простираше огромно жълто-оранжево небе с розови ивици там, където светилото бе залязло — косите на слънцето, така ги наричаха в златното детство. Те загърбиха прекрасната гледка и влязоха в тъмнеещия дом.

— Губу? — попита тя.

След известно време успяха да го намерят. Беше се спотаил под канапето. Разтревожена, Йос го викаше, но котаракът не пожела да излезе. Козината му бе потънала в прах и както го милваше, оставаше по нейните длани. На устата му се бе показала пяна и той целият трепереше, смълчан в прегръдките й. Стопанката все галеше и галеше сребристия, пъстър гръб, шарените му страни, сиво-белия корем. Най-после животното затвори очи. Ала когато тя се помръдна, веднага скочи и се скри отдолу.