Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— И ти успя да се измъкнеш от ада?

— Благодарение на майка ми. Тя беше дъщеря на селския вожд и ме учеше. Научи ме какво е Бог, свобода, равенство.

Явно произнася тия изречения не за първи път, помисли си Йос. Изглежда, че се бяха превърнали в редовния му отговор, в типичния му мит.

— Да, но как? Обясни.

Кратко мълчание.

— Четеше ми Аркамие — отвърна той. — Понякога ми казваше: „Ти и брат ти сте деца, родени от Бога, вие сте избрани от него, негови слуги, негови воини. Великият Камие е дошъл заедно с нас от Стария свят и днес е тук, живее между хората.“ Пък и имената ни са такива — Аберкам, Божия език; Домеркам, Божията ръка, — за да говорим истината и да се борим за свободата си.

— А какво стана с твоя брат?

— Убиха го край Надами — въздъхна болният. Двамата отново замълчаха.

Надами бе първото голямо огнище на въстанието, което в крайна сметка доведе до освобождението на Яйоуе. Там робите от плантациите и градските крепостни дръзнаха да застанат рамо до рамо срещу колонизаторите. Ако се бяха обединили в обща борба против чуждите корпорации, те сигурно щяха да отхвърлят оковите си много по-рано. Да, ама движението се разкъсваше постоянно от местни вражди, старейшините си оспорваха властта в новоосвободените територии и влизаха в съглашения с босовете, дано утвърдят своите придобивки. Трябваше да се изтърпят трийсет години война и разруха, преди далеч по-малобройните уерелианци да бъдат окончателно победени и изгонени от планетата. После жителите на Яйоуе бяха оставени на спокойствие, та да се обърнат… едни срещу други.

— Домеркам е имал късмет — каза Йос и погледна към вожда, питайки се дали ще приеме това предизвикателство.

Неговото едро тъмнокожо лице лъщеше по-меко под светлината на огъня. Посивялата му остра коса се бе измъкнала от плитката, която тя върза снощи (инак му падаше в очите), и сега се спускаше на воля около бузите. Грамадният мъж натърти провлечено:

— Той беше по-малък от мен. Като Енар на бойното поле на петте армии.

„О, ами ти тогава ще си самият Бог Камие може би?“ — каза си Йос потресена, възмутена, скептична. Що за егоцентризъм! Но в думите му съзря и друг намек. Енар бе поискал да убие по-големия си брат, за да не му позволи да стане владетел на мирозданието. Камие му беше отвърнал, че така всъщност държи собствената си смърт; че няма господство, нито свобода в тленния живот, а само в отказа от живота, от пристрастие, от желания. Оня пуснал меча, отишъл насред пустинята и се отдал на мълчание. Последните му слова били: „Братко, ти и аз сме едно.“ Бог вдигнал неговото оръжие. Мечтаел да се пребори с армиите на разрухата, съзнавайки, че победа в нашия свят е невъзможна…

Кой бе този огромен човек? Този болен старик, това малко момче от мрачните подземия на мините, този тиранин, крадец и измамник, който си въобразяваше, че може да говори от името на Бога?

— Много се разприказвахме — вметна Йос, макар че никой от тях не пророни дума цели пет минути.

Тя му наля чаша чай и махна емайлирания чайник от огъня, където го държеше да ври, за да овлажнява въздуха. Взе си шала. Той я наблюдаваше с все същото смирено, едва ли не притеснено изражение на лицето.

— Стремях се към свобода — каза. — За всички ни.

Хич не я бе грижа какво си е внушил Аберкам.

— Стой на топло — заръча му тя.

— Тръгваш ли си вече?

— Не искам да се изгубя сред блатата.

Беше й трудно да върви, понеже не носеше фенер. Нощта й се стори по-черна от антрацит. Докато крачеше из мрака, се сети за гъстия въздух в забоите, който поглъщал светлината. Замисли се за тъмното, тежко тяло на вожда и колко рядко й се бе случвало да ходи сама нощем . Когато беше дете в плантацията Бани, робите спяха заключени в лагера. Преди войната, щом отиде в града като крепостна и почна да учи педагогика, Йос вкуси нещо от свободата. Ала в смутните години после и дори след Освобождението една жена не можеше да се движи спокойно по късните улици. Из работническите квартали нямаше полиция, нито осветление. Местните началници допускаха да върлуват шайки; даже през деня човек трябваше да внимава, да се крие сред тълпата, винаги да гледа за някоя пряка, където ще избяга.

Притесняваше се да не изпусне завоя, но вече бе привикнала към тъмнината, тъй че скоро различи далечния силует на къщата си отвъд тръстиките. Разправяха, че хейнците не виждат добре нощем. Те имаха малки очички, дребни ириси с бяло наоколо им като на уплашено теле. Не харесваше такива очи, макар че кожата им беше приятна — обикновено тъмно или червеникавокафява, по-топъл нюанс от това сиво-шоколадово при нея, с което се отличаваха робите, или пък синьо-черната плът, дето Аберкам бе наследил от собственика, изнасилил майка му. Цианинов цвят 4 4 Има се предвид синьо багрилно вещество. — Б.ред. , казваха Екумените, и смятаха, че се дължи на специфично приспособяване към лъчението на централната звезда в Уерелианската система.