Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Теяйо кръстосваше улиците на столицата, гледаше хилядите роби и робини, забързани да вършат работата на собствениците си, и се питаше какво ли чакаха още.

— Екумените не се намесват в общественото, културно и икономическо устройство на никой народ — непрекъснато повтаряха посолството и държавните глави. — Пълноценното членство на всеки зависи от това дали се е отказал да използва определени средства за водене на война.

Тук се изреждаше списък на ужасяващи оръжия, повечето от които не му говореха нищо, но някои бяха изобретени в собствената му родина: биологични и невралгични видове.

Той лично бе съгласен с оценката на Екумен за подобни способи и уважаваше търпението, с което изчакваха Вое Дайо и цял Уерел не само да отстъпят пред забраната, а да се убедят в принципната й правота. Ала дълбоко в себе си Теяйо не можеше да се примири с отношението на снизходителност от тяхна страна. Те гледаха отвисоко и критикуваха всичко, свойствено на уерелианците. И колкото по-малко споменаваха за класовото разделение, толкова по-очевидно се чувстваше неодобрение. „Робството се среща твърде рядко в световете на Екумените — пишеше в чуждите книги — и изчезва изцяло с пълното им приобщаване към нас.“ Дали пък другопланетното посолство не очакваше тъкмо това?

— Те се биха смело — забеляза майорът, макар да знаеше, че не бива да произнася тези думи, но му беше неприятно да чува как наричат боклуци хората, с които се е сражавал. Асети, бунтовници, врагове — така да, обаче боклуци…

Младият човек, с когото спореха, го изгледа и после каза:

— Ти явно много ги обичаш, а? Ония мръсни типове?

— Убивал съм ги при възможност — учтиво отвърна Теяйо и смени темата. Въпреки че заемаше по-висок пост в командването, неговият събеседник бе ога, най-низшият ранг вайот, и да го оборва по-нататък щеше да бъде проява на лош тон.

Те бяха надменни, той — чувствителен. Някогашното време на весело, вярно другарство бе останало само смътен спомен. Шефовете изслушваха молбата му да бъде отново възстановен на активна служба и го препращаха безкрайно от един отдел към друг. Нямаше право да живее в казармите, ами да търси квартира като цивилен. На половин заплата не би могъл да си позволи разточителство и скъпи градски развлечения. Докато чакаше уречения час за среща с някое важно лице, прекарваше дните си в библиотеката на Военната академия. Добре схващаше, че има недостатъчно и старомодно образование. Ако страната му се присъедини към Екумен, за да бъде полезен, ще трябва да научи нещо повече за пришълците, за техния начин на мислене и новите технологии. Не знаеше какво точно му е нужно. Луташе се из картотечната мрежа, съвсем объркан от бездънното количество информация, и все по-ясно осъзнаващ, че не е нито интелектуалец, нито учен и никога няма да вникне в чуждата логика. Въпреки неразбирането си продължаваше упорито.

Ето че човек от посолството предложи да изнесе встъпителен курс по история на Екумените пред обществеността. Теяйо посети десетина лекции, изопнал гръб и без въобще да помръдне; само ръцете му леко се движеха, докато водеше пълни и методични записки. Лекторът хейнец, който превеждаше доста дългото си име като Стария Ритъм, забеляза майора. Скоро се опита да го въвлече в дискусия и най-сетне го помоли да изчака след заниманията.

— Бих желал да поговорим насаме, райга — каза той, когато всички останали си отидоха.

Срещнаха се в едно кафене, после се видяха пак. Теяйо не харесваше маниерите на госта: струваха му се прекалено излиятелни. Не се доверяваше на острия му, проницателен ум; чувстваше, че Стария Ритъм иска да го използва, наблюдава го като интересен екземпляр, представител на вайотите, воин, а вероятно и варварин. Сигурен в своето превъзходство, не обръщаше никакво внимание на резервираното поведение отсреща и най-безцеремонно повтаряше въпроси, чиито отговори офицерът бе избягнал. Например:

— Защо стоиш тук на половин заплата?

— Не е по собствено желание, господине — призна му най-накрая Теяйо, щом го запитаха за трети път.

Нахалството на този пришълец го ядоса много, но той се постара да бъде подчертано мек. Стремеше се да не гледа Стария Ритъм в очите — сини, с бяло, което се показваше като на подплашен кон. Така и не можа да свикне с подобна особеност.

— Нима не смятат да те възстановят отново на активна служба?

Майорът учтиво потвърди. Възможно ли бе мъдрецът от космоса съвсем да не забелязва, че в любопитството му звучи нещо направо унизително?