Агата Кристи: Случаите на Паркър Пайн

— Всичко, което казвате, е точно така — съгласи се майорът. — Не понасям скуката. Скуката и неспирните клюки за най-дребните неща от ежедневието на селцето. Но какво мога да направя? Извън пенсията ми не разполагам с много пари. Имам хубава къща близо до Кобам. Не мога да си позволя да ходя на лов и на риболов. Не съм женен. Съседите ми са чудесни хора, но не ги интересува нищо друго, освен онова, което става на острова.

— Накратко казано, смятате живота си за еднообразен — заключи господин Паркър Пайн.

— Дяволски еднообразен.

— Искате да преживеете вълнения, дори може би опасност? — попита Паркър Пайн.

Военният сви рамене.

— Такива неща не съществуват в нашата страна. Тук се интересуват само от компотите…

— Моля да ме извините — каза сериозно господин Паркър Пайн, — но в случая грешите. В Лондон има достатъчно опасности и вълнения, само да знаете къде да ги потърсите. Видели сте единствено повърхността на спокойния и приятен живот в Англия. Но той има и друга страна. Ако желаете, мога да ви я покажа.

Майор Уилбриъм погледна замислено домакина. В него имаше нещо успокояващо. Беше едър, да не кажем дебел мъж. Главата му бе с величествени размери и бе започнала да олисява. Носеше очила с големи диоптри, зад които проблясваха малките му очички. С целия си вид внушаваше сигурност.

— Но искам да ви предупредя — продължи господин Паркър Пайн, — че има елемент на риск.

Очите на военния светнаха.

— Това си е в реда на нещата! — възкликна той, след което направо запита: — А таксата ви каква е?

— Петдесет лири — заяви домакинът, — които се плащат предварително. Ако след един месец все още ви е скучно, ще ви върна парите.

Уилбриъм се замисли.

— Струва ми се справедливо — рече накрая той. — Съгласен съм. Ще ви дам чек още сега. — Написа го и му го подаде.

Господин Паркър Пайн натисна звънеца на бюрото си.

— Сега е един часът. Ще ви помоля да заведете една млада дама на обяд. — Вратата се отвори. — Маделин, скъпа, бих желал да те запозная с майор Уилбриъм, който ще те заведе на обяд.

Уилбриъм леко премигна, което не бе случайно. Девойката, която влезе в кабинета, беше чернокоса, с прекрасни очи и дълги черни мигли, свеж цвят на лицето, чувствени алени устни и замечтан израз на лицето. Изключително елегантните дрехи подчертаваха грациозните движения на тялото й. Тя беше съвършена от главата до петите.

— Ъ-ъ-ъ… очарован съм — промърмори майор Уилбриъм.

— Госпожица де Сара — представи я господин Паркър Пайн.

— Приятно ми е — промълви Маделин де Сара.

— Записах си адреса ви — подчерта господин Паркър Пайн. — Утре сутринта ще получите инструкциите ми.

Майор Уилбриъм и прекрасната Маделин излязоха от кабинета.

Маделин се върна в три часа.

Господин Паркър Пайн вдигна поглед към нея.

— Е? — попита я той.

Маделин поклати глава.

— Уплаши се от мен — каза тя. — Помисли ме за жената-вамп.

— Това и сам го разбрах — отбеляза господин Паркър Пайн. — Изпълнихте ли указанията ми?

— Да. Съвсем свободно обсъждахме хората от съседните маси. Неговият тип е русокоса, синеока, малко анемична и не много висока жена.

— Лесно е — рече господин Паркър Пайн. — Донесете ми вариант „Б“ и елате да видим с какво разполагаме в момента. — Прокара пръст по списъка, който му донесе момичето и се спря на едно име. — Фрида Клег. Да, мисля, че Фрида Клег ще свърши отлична работа. Ще трябва да се видя с госпожа Оливър.

На сутринта майор Уилбриъм получи бележка със следното съдържание:

Следващия понеделник в единадесет часа преди обяд отидете в Игълмаунт, улица „Фрайърс лейн“ в Хемпстед и потърсете господин Джоунс. Представете се като човек на компанията за превози „Туава“.

Подчинявайки се на нарежданията, в понеделник (който се случи официален празник) майор Уилбриъм се отправи към Игълмаунт, улица „Фрайърс лейн“. Той тръгна, но изобщо не стигна до там. Защото преди да открие адреса, се случи нещо.

Сякаш целият свят, мъже, жени и деца, пътуваха за Хемпстед. Тълпите увлякоха майор Уилбриъм и почти го задушиха в метрото. Едва успя да открие „Фрайърс лейн“.

Оказа се задънена и занемарена улица, с коловози от коли в калта. От двете й страни имаше къщи с дворове пред тях. Къщите бяха големи и навярно помнеха по-добри дни, но сега изглеждаха запуснати.

Уилбриъм тръгна по улицата, като се взираше в полуизтритите табели на портите. Внезапно чу шум, който го накара да застане нащрек. Беше нещо като задавен, приглушен вик.