Агата Кристи: Случаите на Паркър Пайн

Нима е изкуфяла глупачка на средна възраст? Дали Клод Лътръл не й се присмива зад гърба й? При тази мисъл лицето й пламна.

Е, и какво от това? Клод е жиголо, а тя изкуфяла глупачка на средна възраст. Навярно трябва да му направи някакъв подарък. Златна табакера, или нещо подобно…

Неочакван импулс я накара да отиде до магазина „Аспрей“. Избра табакера и я плати. Щеше да се срещне с Клод в „Кларидж“ за обяд.

Вече пиеха кафето, когато тя извади табакерата от чантата си.

— Един малък подарък — промърмори тя.

Той вдигна поглед и учудено сбърчи чело.

— За мен ли е?

— Да. Аз… аз се надявам, че ще ви хареса!

Ръката му покри табакерата и той ядно я плъзна по масата обратно към нея.

— Защо ми я давате? Няма да я приема! Вземете си я обратно! — ядоса се той. Черните му очи изпускаха гневни искри.

— Извинете ме — смути се тя и прибра табакерата в чантата си.

През този ден те се държаха доста сковано.

На следващата сутрин той й се обади по телефона.

— Трябва да ви видя. Мога ли да ви посетя днес следобед?

Тя му отвърна, че ще го чака в три.

Когато пристигна изглеждаше много блед и напрегнат. Поздравиха се. Притеснението им беше още по-явно.

Внезапно той скочи и се изправи пред нея.

— Какво си мислите, че съм аз? Дойдох, за да ви задам този въпрос. Ние с вас сме приятели, нали? Да, приятели… Но все пак, вие си мислите, че аз съм… аз съм жиголо. Мъж, когото жените издържат. Платен партньор за танци. Това си мислите за мен, нали?

— Не, не!

Той не чу протестите й. Беше съвсем пребледнял.

— Точно така си мислите! Е, добре, истина е! Дойдох, за да ви го кажа. Това е истината! Наредиха ми да ви водя по ресторанти, да ви забавлявам, да ви любя, да ви накарам да забравите съпруга си. Такава е моята работа. Отвратително, нали?

— Защо ми го казвате? — попита го тя.

— Защото приключих с това. Не мога да продължавам повече. Не и с вас. Вие сте различна. Вие сте жена, на която мога да вярвам, да й се доверя, да я обожавам. Сега сигурно си мислите, че тези думи са също част от играта. — Той се приближи към нея. — Ще ви докажа, че не е така! Ще се махна. Ще го направя заради вас. Ще стана истински мъж! Вече няма да бъда такъв долен тип, какъвто бях досега.

Той внезапно я взе в прегръдките си. Устните му се впиха в нейните. Сетне я пусна и се отдръпна от нея.

— Сбогом… Бях негодник. Но кълна ви се, ще се променя. Помните ли, веднъж ми казахте, че обичате да четете колонката за лични обявления? Всяка година на днешния ден ще намирате там съобщение от мен, че ви помня и че се справям добре. Така ще разберете какво означавате за мен. И още нещо. Аз не взех вашия подарък, но искам вие да приемете моя. — Той свали от пръста си скромен златен пръстен с гравирани име и година на него. — Беше на майка ми… Искам вие да го носите. Сбогом!

Джордж Пакингтън се прибра рано. Намери жена си загледана с невиждащ поглед в камината. Поздрави го любезно, но разсеяно.

— Виж какво, Мария — започна неочаквано той. — Момичето ли е причината?

— Да, скъпи?

— Аз… аз не съм искал да те разстройвам. Що се отнася до нея… между нас няма нищо.

— Знам. Реагирах глупаво. Можеш да се виждаш с нея, щом това те прави щастлив.

Думите й би трябвало да го зарадват, но колкото и да е странно, те го подразниха. Какво удоволствие е за един мъж да излезе с момиче, когато собствената му съпруга го подтиква? По дяволите, не е почтено! Усещането, че живееш като бонвиван, че си силен мъж, който си играе с огъня се изпарява. Джордж Пакингтън изведнъж се почувства уморен и се спи, че и джоба му бе доста отънял. Това момиче се оказа голяма хитруша.

— Ако искаш можем да заминем за малко накъде, Мария? — предложи смирено той.

— О, няма значение. Тук ми е добре.

— Но аз искам да те заведа някъде. Можем да отидем на Ривиерата!

Госпожа Пакингтън му се усмихна разсеяно.

Бедничкият застаряващ Джордж! Тя си го обичаше. Беше толкова трогателен. Той нямаше вълнуващи изживявания скрити дълбоко в душата му, както бе при нея. Тя му се усмихна, този път по-нежно.

— Всъщност, ще е чудесно да отидем там, скъпи! — съгласи се тя.

Господин Паркър Пайн разговаряше с госпожица Лемън.

— Какви са разходите за забавленията?

— Сто и две лири, четиринайсет шилинга и шест пенса — отвърна госпожица Лемън.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Клод Лътръл с мрачен вид.

— Добро утро, Клод — поздрави господин Паркър Пайн. — Добре ли приключи всичко?

— Предполагам, че да.