Агата Кристи: Случаите на Паркър Пайн

— А пръстенът? Между другото, какво име гравираха на него?

— Матилда — отговори печално Клод. — 1899 година.

— Отлично! А текстът на обявата?

— Справям се добре. Не съм ви забравил. Клод.

— Моля, запишете си го госпожице Лемън. За колонката „Лични обявления“. Трети ноември. Да видим разходите. Възлизат на сто и две лири, четиринайсет шилинга и шест пенса. И като включим сумата за обявата, според мен десет години ще са достатъчни, ни остава печалба от деветдесет и две лири, два шилинга и четири пенса. Не е зле. Съвсем не е зле.

Госпожица Лемън излезе.

— Виж какво — избухна Клод, — никак не ми харесва! Тази игра е мръсна!

— Скъпо мое момче!

— Мръсна игра! Тази жена е почтена и добра. Наговорих й всички онези лъжи, напълних й главата със сълзливи глупости… По дяволите, направо ми се повръща!

Господин Паркър Пайн нагласи очилата си и се взря в Клод сякаш той бе рядък екземпляр, предизвикващ научен интерес.

— Боже мили! — отбеляза сухо той. — Не си спомням досега съвестта ти да те е тревожила в твоята… хъм, забележителна кариера. Аферите ти на Ривиерата бяха доста безскрупулни. Особено когато се захвана с госпожа Хати Уест, съпругата на Краля на краставиците от Калифорния. Тогава прояви забележителен търговски инстинкт и постъпи доста коравосърдечно.

— Така беше, но сега започвам да възприемам нещата по друг начин — продължи да негодува Клод. — Не, тази игра не е почтена!

Господин Паркър Пайн започна да му говори като директор на училище, който поучава своя любим ученик.

— Драги Клод, ти извърши едно достойно дело! Даде на една нещастница нещо, от което има нужда всяка жена — любовен романс. Страстта разкъсва жената и я прави нещастна, докато романсът може да го поръсиш с лавандула и да го прибереш в скрина и да си поглеждаш от време на време през идните години. Познавам човешката природа, момчето ми, и мога да те уверя, че тази жена ще черпи сили от този романс в продължение на години. — Той се изкашля. — Ние изпълнихме задължението си към госпожа Пакингтън много добре.

— Въпреки това — промърмори Клод, — на мен не ми е приятно! — Той излезе от стаята.

Господин Паркър Пайн извади нова папка от чекмеджето. Написа върху нея следното: „Интересни терзания на съвестта в закоравял платен партньор за танци. Внимание: Да се проследи развитието на случая.“

Майор Уилбриъм спря пред кантората на господин Паркър Пайн, за да прочете отново обявата в сутрешния вестник, заради която бе дошъл тук. Беше съвсем проста:

Щастлив ли сте?

Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн…

Майорът си пое дълбоко дъх и смело бутна двукрилата врата, която водеше към кантората. Невзрачна на вид млада жена вдигна очи от пишещата машина и го изгледа въпросително.

— Господин Паркър Пайн? — попита майор Уилбриъм и се изчерви.

— Оттук, моля.

Той я последва в кабинета на господин Паркър Пайн, който му се усмихна любезно.

— Добро утро — поздрави го господин Паркър Пайн. — Моля заповядайте, седнете. А сега ми кажете какво бих могъл да направя за вас.

— Казвам се Уилбриъм — започна посетителят.

— Майор или полковник?

— Майор.

— Аха! И съвсем наскоро сте се завърнали от чужбина? В Индия ли бяхте или в Източна Африка?

— В Източна Африка.

— Чудесно място, предполагам. И така, отново сте си у дома, но не ви се нрави. Това ли е проблемът?

— Абсолютно прав сте. Макар че не разбирам откъде знаете…

Господин Паркър Пайн махна многозначително с ръка.

— Работа ми е да знам. Виждате ли, в продължение на тридесет и пет години се занимавах със събиране на статистически данни в една държавна служба. Сега съм пенсионер и реших, че бих могъл да използвам натрупания опит по нов начин. Всичко е много просто. Нещастието може да се класифицира в пет основни групи. Не повече, повярвайте ми! Щом установите причината за заболяването, ще намерите и лекарство за него. Аз съм нещо като лекар. Най-напред лекарят поставя диагноза на пациента, след което препоръчва някакво лечение. Има случаи, които не се лекуват. Ако е така, аз откровено признавам, че не мога да направя нищо. Ако обаче се заема с даден случай, излекуването е практически гарантирано. Майор Уилбриъм, уверявам ви, че петдесет и шест процента от пенсионираните строители на империята, както ги наричам аз, са нещастни. Те сменят активния начин на живот, живот изпълнен с отговорности и постоянна потенциална опасност, и то с какво? С ограничени средства, мрачен климат и чувството, че са като риба на сухо.