Агата Кристи: Случаите на Паркър Пайн

Почувства се господарка на положението и от това й стана още по-забавно. Бедничкият застаряващ Джордж! Дебел, плешив и как тромаво подскача! Той танцуваше в стил от преди двадесет години! Май страшно му се иска да бъде млад… А горкото момиче, което танцува с него, се преструва, че го харесва. На лицето й, положено на рамото му, бе изписан израз на отегчение, но той не можеше да го види.

„Аз съм в много по-завидно положение“ — каза си със задоволство госпожа Пакингтън. Тя вдигна поглед към съвършения Клод, който тактично мълчеше. Разбираше я прекрасно. Изобщо не се подразни, както би реагирал един съпруг след дълъг брачен живот.

Отново го погледна. Очите им се срещнаха. Клод се усмихна. Красивите му тъмни очи, толкова меланхолични и романтични, се взираха нежно в нейните.

— Ще танцуваме ли? — прошепна той.

И те продължиха да танцуват. Беше невероятно хубаво!

Усещаше, че Джордж ги следи с поглед. Идеята беше точно такава, да накара Джордж да я ревнува, припомни си тя. Но сега й се стори, че е било толкова отдавна! Вече не желаеше Джордж да я ревнува. Това щеше да го разстрои… Защо да се разстройва горкият човек? Всички наоколо са толкова щастливи…

Господин Пакингтън се прибра вкъщи цял час преди госпожа Пакингтън най-после да се завърне. Изглеждаше объркан и несигурен.

— Хъм — започна той, — значи, се прибра.

Госпожа Пакингтън захвърли вечерното наметало, за което този предобед бе дала четиридесет гвинеи.

— Да — усмихна се тя, — прибрах се.

Джордж се прокашля.

— Ъ-ъ-ъ… срещнахме се малко странно.

— Така ли?

— Аз… хъм… реших да направя една добрина и да изведа някъде това момиче. Тя има много проблеми вкъщи. Мислех си, ще направя една добрина… нали разбираш?

Госпожа Пакингтън кимна. Бедничкият стар Джордж! Как сковано подскачаше, как се горещеше и колко беше доволен от себе си…

— Кой беше онзи мъж с теб? Не го познавам, нали?

— Казва се Лътръл. Клод Лътръл.

— Ти откъде го познаваш?

— О, мисля, че някой ни запозна… — отвърна уклончиво госпожа Пакингтън.

— Доста ексцентрично е да ходиш на танци на твоята възраст. Не бива да се излагаш, скъпа.

Госпожа Пакингтън се усмихна. Беше настроена прекалено добре към целия свят, за да отговори на съпруга си така както заслужава.

— Промяната е хубаво нещо — каза мило тя.

— Знаеш ли, трябва да внимаваш. Тези платени партньори за танци са плъзнали навсякъде. Жените на средна възраст понякога стават за смях. Само те предупреждавам, скъпа. Не бих искал да направиш нещо неразумно.

— Намирам, че танците ми влияят добре — заяви госпожа Пакингтън.

— Хъм, да…

— Надявам се, че и ти си на същото мнение — продължи учтиво тя. — Най-важното е човек да се чувства щастлив, нали така? Спомням си, че ми го каза една сутрин преди десетина дни.

Съпругът й я погледна остро, но в изражението на лицето й нямаше и следа от сарказъм. Тя се прозя.

— Трябва да си лягам. Между другото, Джордж, напоследък съм станала доста разточителна. Ще получим няколко ужасно големи сметки. Но ти нямаш нищо против, нали?

— Сметки? — Господин Пакингтън не можеше да повярва на ушите си.

— Ами да. Сметки за дрехи. За масаж. От фризьора ми. Много екстравагантно от моя страна, но знам, че ти няма да имаш нищо против.

Тя тръгна по стълбата към спалнята. Господин Пакингтън остана с отворена уста. Мария се държа учудващо мило и не спомена нищо за срещата им тази вечер. Сякаш изобщо не я интересува. Странното бе, че изведнъж я е завладяла страстта да харчи пари. Мария — този образец на икономичността…

Жени! Джордж Пакингтън поклати глава. Братята на момичето напоследък започнаха да му искат пари. Е, той няма нищо против да им помогне малко. Но, дявол да го вземе, нещата не вървяха както трябва.

Господин Пакингтън въздъхна и на свой ред се отправи бавно по стълбите нагоре.

Понякога думите не предизвикват желания ефект в момента на изричането им, но по-късно човек си спомня за тях. Едва на следващата сутрин някои от нещата, които господин Пакингтън каза, изникнаха в съзнанието на съпругата му.

Платени партньори за танци… жени на средна възраст… страхотно излагане…

Госпожа Пакингтън беше смела жена. Разгледа фактите такива, каквито са. Жиголо! Беше чела за тях във вестниците. Разбира се, знаеше и за щуротиите на жените на средна възраст.

Клод жиголо ли бе? Предполагаше, че е точно такъв. Но на жиголото обикновено се плаща, а досега Клод уреждаше сметките им. Да, но в действителност парите даваше господин Паркър Пайн, а не Клод, и то от нейните собствени двеста гвинеи.