Грегъри Робъртс - Шантарам

Слязохме в Джалгаон, районен център с широки, шумни и многолюдни търговски улици. Бе девет часът и сутрешната суматоха беше в разгара си — навсякъде гърмеше и трещеше. Когато слязохме на гарата, от влака разтоварваха различни суровини — желязо, стъкло, дърво, платове и пластмаса. Какви ли не продукти — от грънци и дрехи до ръчно тъкани татамита, пристигаха на гарата, за да ги развозят по градовете.

Ароматът на прясна, силно пикантна храна погъделичка апетита ми, но Прабакер ме повлече към автогарата. Тя представляваше голямо открито неасфалтирано пространство с паркирани десетки автобуси, пътуващи на дълги разстояния. Половин час обикаляхме от автобус на автобус, помъкнали обемистия си багаж. Не можех да разчета надписите на хинди и марати отпред и отстрани. Прабакер можеше, но въпреки това смяташе за необходимо да разпита всички шофьори закъде пътуват.

— Не пише ли на предното стъкло на всеки автобус къде отива? — сопнах се аз, раздразнен от неговото протакане.

— Да, Лин. Ето, на този пише Аурангабад, на този — Аджанта, на този — Чалисгао, а на този…

— Да, да. Но защо тогава е нужно да разпитваме всички шофьори тук закъде пътуват?

— О! — възкликна той, искрено изненадан от въпроса. — Защото не всяка табела вярната табела.

— Как така не е вярната ?

Той спря, остави багажа на земята и ми се усмихна със снизходително търпение.

— Лин, виж сега, някои от тези хора заминават за местата, дето никой не иска да ходи. Малки места само с по няколко души. Затова слагат табела на по-популярно място.

— Значи ми казваш, че слагат табела с името на голям град, където искат да отидат много хора, но всъщност пътуват за другаде, където никой не иска да ходи?

— Точно така, Лин — ухили се той.

— Защо?

— Ами виж, защото тия хора, които идват при тях, за да отидат на популярно място, тях може шофьорът да ги убеди да заминат за непопулярно място. За работа, Лин. Това за бизнеса.

— Смахната работа — заявих ядосано.

— Трябва да проявяваш малко съчувствие за тези хора, Лин. Ако те сложат истинската табелата на техния автобус, никой няма да говори с тях цял ден и те ще са самотни.

— А, сега вече разбрах — измърморих жлъчно. — А ние не искаме те да се чувстват самотни.

— Знам, Лин — усмихна се Прабакер. — Ти имаш много добро сърце в твоето тяло.

Когато най-сетне се качихме на един автобус, изглежда той пътуваше за популярно място. Преди шофьорът и помощникът му да пуснат пътниците да се качат, двамата разпитваха всеки мъж или жена къде точно смятат да слязат. Тези, които пътуваха най-надалече, бяха настанявани на задните седалки. Бързо натрупващите се купчини багаж, деца и добитък изпълниха пътеката между седалките на височина до врата, а на всичките двойни седалки се гъчкаха по трима пътници.

Тъй като моето място беше от вътрешната страна, постоянно ме молеха да подавам най-различни неща през задръстената от багаж пътека — от вързопи до бебета. Младият фермер, който ми подаде първия предмет, се поколеба, вперил поглед в сивите ми очи. Щом завъртях глава и се усмихнах, той се усмихна в отговор и ми подаде вързопа. Когато автобусът потегли от оживената автогара, аз вече приемах усмивки и въртене на глави от де що имаше хора вътре и сам въртях глава в отговор.

На табелата зад главата на шофьора пишеше с големи букви на марати и на английски, че автобусът има разрешение за точно 48 седящи места. Май никого не го беше грижа, че пътниците са седемдесет, плюс два-три тона товар. Раздрънканият автобус се клатушкаше на изтощените си ресори като влекач сред бурно море. Скрибуцане, пъшкане и стържене се носеха отгоре и отдолу, отляво и отдясно, а всеки път, щом шофьорът набиеше спирачките, те квичаха тревожно. Въпреки всичко, щом излязохме извън града, той успя да надуе осемдесет-деветдесет километра в час. По тесния път, ограден от едната страна с урва, а от другата — с често изникващите колони от хора и животни, с титаничната маса на нашия клатушкащ се Ноев ковчег и шеметната злост, с която шофьорът вземаше всеки завой, тази скорост бе достатъчна, за да ме отърве от нуждата да спя или да си почивам по време на пътуването.

През трите часа на това рисковано пътешествие ние се изкачихме до билото на планината, ограждащо широкото плато, и се спуснахме към плодородните му равнини. С благодарствени молитви, наново осъзнали стойността на този крехък дар, живота, слязохме от първия автобус на малка, прашна, безлюдна спирка, означена само с дрипав флаг, вързан на клона на едно стройно дърво. След час на нея спря втори автобус.