Грегъри Робъртс - Шантарам

— Какво ще правя без музика? — попитах. Осъзнавах колко жалко звучи това, но не можах да потисна разочарования си хленч.

— Там ще има пълно с музика, баба — отвърна ми той весело. — Аз ще пея. Всички ще пеят. Ще пеем, ще пеем, ще пеем.

— О, много хубаво, сега вече съм спокоен.

— И ти също ще пееш, Лин.

— Надали, Прабу.

— На село всички пеят — каза той, внезапно станал сериозен.

— Аха.

— Да. Всички.

— Дай да го запеем тоя припев, като стигнем до него. Колко още има до селото?

— О, само мъничко, почти не много далече. А пък да знаеш, сега имаме вода в селото също.

— Как така сега имате вода?

— Така, че сега има един кран в селото.

— Един кран. За цялото село.

— Да. И водата идва за един цял час в два часа всеки следобед.

— По цял час на ден…

— О, да. Е, повечето дни. Някои дни идва само за по половин час. Някои дни изобщо не идва да тече. Тогава се връщаме и махаме зеленото отгоре на водата в кладенеца и водата няма проблеми. О, виж! Ето го баща ми!

Една волска кола беше препречила пред нас лъкатушния, обрасъл с бурени път. Волът, огромно виторого животно с цвят на кафе с мляко беше впрегнат във висока двуколка с формата на кошница с две дървени колелета, обковани с желязо. Те бяха тънки, ала високи и ми стигаха до раменете. Бащата на Прабакер седеше на капрата, увесил крака, и пушеше пурета.

Кишан Манго Каре — беше дребничък, по-нисък дори от Прабакер, с много ниско подстригана побеляла коса, малки побелели мустачки и издуто шкембе на иначе стройното тяло. Носеше бялото кепе, памучната риза и дхоти на фермерската каста. Технически дхоти представлява набедрена препаска, но това название ограбва дрехата от нейната ведра, фина елегантност. Можеш да я събереш и превърнеш в работни шорти за полска работа, или да я отпуснеш като шалвари, нестегнати в глезените. Самото дхоти винаги е в движение и следва човешките очертания при всяко действие — от бягането до неподвижното седене. По пладне то улавя всеки полъх, а призори пази от утринния хлад. То е скромно и практично, ала същевременно те разкрасява и е привлекателно. Ганди направи дхоти прочуто с пътуванията си из Европа по време на борбата на Индия за независимост от Англия. Но с цялото дължимо уважение към Махатма, чак когато поживееш и поработиш с индийските фермери, можеш да оцениш напълно меката, облагородяваща красота на това простичко парче плат.

Прабакер захвърли чантите си и се втурна напред. Баща му скочи от капрата и двамата се прегърнаха срамежливо. От всички усмивки, които бях виждал, единствено усмивката на по-възрастния можеше да съперничи на Прабакеровата. Беше широка и покриваше половината му лице, сякаш то се бе вцепенило, докато се пръскаше от смях. Когато Прабакер се обърна към мен и ме подложи на двойна доза великанска усмивка — оригинала и леко уголеменото й генетично копие — въздействието беше толкова ударно, че в отговор само се ухилих безпомощно.

— Лин, това е баща ми Кишан Манго Каре. Татко, това е господин Лин. Щастлив съм, твърде щастлив, че вие двамата се запознавате.

Стиснахме си ръцете и се погледнахме в очите, Прабакер и баща му имаха еднакви идеално кръгли лица и чипи носове. Но докато лицето на Прабакер бе напълно открито, безгрижно и гладко, лицето на баща му бе прорязано с дълбоки бръчки, а когато не се усмихваше, уморена сянка надвисваше над очите му. Сякаш бе запечатал някакви врати в себе си и застанал на стража пред тях, ги вардеше само с очите си. По лицето му се четеше гордост, ала беше тъжен, уморен и тревожен. Дълго време ми трябваше да разбера, че земеделците навсякъде са също толкова уморени, тревожни, горди и тъжни и че когато живееш и обработваш земята, почвата и семето, което засяваш, са единственото, което имаш. А понякога, твърде често, нищо друго, освен тихата, тайна, покъртителна радост, която Господ влага в цъфтящите и избуяващи растения, не ти помага да противостоиш на страха от глад и ужаса от злото.

— Баща ми много успехов мъж — усмихна се гордо Прабакер, прегърнал го през раменете. Аз говорех много слабо марати, а Кишан не знаеше английски, затова Прабакер повтаряше всичко на двата езика. Щом чу думите му на своя език, Кишан вдигна ризата си с елегантен, непринуден замах и се потупа по косматото шкембе. Когато ми заговори, очите му заблестяха и той започна да клати глава с изкусителна усмивка, която ме нервираше.

— Какво каза той?

— Той иска да го потупаш по тумбака — обясни ухилен Прабакер.