Грегъри Робъртс - Шантарам

— Гора каун хаин? — попита шофьорът, щом се качихме на стъпалото. — Кой е белият?

— Маза митра ахей — отговори Прабакер с пресилено безразличие, като напразно се мъчеше да прикрие гордостта си. — Приятел ми е.

Разговорът се водеше на марати, езикът на щата Махаращра, чиято столица е Бомбай. Тогава не разбирах много, но същите тези въпроси и отговори се повтаряха толкова често през месеците, прекарани в селото, че научих наизуст повечето фрази, с някои вариации.

— Какво прави тук?

— На гости на семейството ми е.

— Откъде е?

— От Нова Зеландия — отвърна Прабакер.

— Нова Зеландия?

— Да, Нова Зеландия. В Европа.

— Много пари ли има в Нова Зеландия?

— Да, да. Много. Всичките бели хора там са богати.

— Говори ли марати?

— Не.

— Хинди?

— Не. Само английски.

— Само английски?

— Да.

— Защо?

— В неговата страна не говорят хинди.

— Там не говорят хинди?

— Не.

— Нито марати? Нито хинди?

— Не. Само английски.

— Свети Боже! Горкият глупак.

— Да.

— На колко години е?

— На трийсет.

— По-голям изглежда.

— Всичките изглеждат по-големи. Всички европейци изглеждат по-големи и по-сърдити, отколкото са. Белите са такива.

— Женен ли е?

— Не.

— Не е женен? На трийсет години и не е женен? Какво му има?

— Той е европеец. Много от тях се женят чак на стари години.

— Смахната работа.

— Да.

— Какво работи?

— Учител е.

— Учител, хубаво.

— Да.

— Майка и баща имали?

— Да.

— Къде са те?

— В родната му земя. Нова Зеландия.

— Той защо не е при тях?

— Той пътува. Оглежда света.

— Защо?

— Европейците така правят. Работят известно време и после пътуват, самотни, известно време, без семейство, докато остареят, а после се женят и стават много сериозни.

— Смахната работа.

— Да.

— Сигурно е самотен без мама и татко И като няма жена и деца.

— Да. Но на европейците така им е добре. Те трупат голям опит сами.

— Има едро и силно тяло.

— Да.

— Много силно тяло.

— Да.

— Гледай да го храниш добре и да му даваш много мляко.

— Да.

— Биволско мляко.

— Да, да.

— И гледай да не научи разни мръсни думи. Не го учи да псува. Има много гадове и копелдаци, които ще го научат на грозни думи, сестра им да шибам. Пази го от такива копелета.

— Ще го пазя.

— И не позволявай да го използват. Не ми изглежда много умен. Дръж го под око.

— По-умен е, отколкото изглежда, но добре, ще се грижа за него.

Никой от другите пътници не го беше грижа, че този разговор се точи няколко минути, преди да се качим и да продължим. Шофьорът и Прабакер говореха достатъчно силно, че да могат всички в автобуса да чуят. Всъщност, докато пътувахме, шофьорът се опитваше да приобщи към новото преживяване дори хората извън автобуса. Щом мернеше мъже или жени да вървят покрай пътя, той натискаше клаксона, за да им привлече вниманието, сочеше с палец чужденеца в дъното на автобуса, намаляваше скоростта и започваше да пълзи едва-едва, та да може всеки пешеходец да ме огледа внимателно и да остане доволен.

Заради това демократично споделяне с всички на поразителната нова атракция едночасовото пътуване се разтегли почти до два часа и най-сетне, късно следобед, ние стигнахме прашния път, водещ към село Сундер. Автобусът изпъшка и продължи да се тътри по пътя си. Остави ни сред тишина — толкова дълбока, че свистенето на вятъра в ушите ми беше като сънен шепот на дете. През последния час от пътуването бяхме минали покрай безбройни царевични ниви и бананови горички, а после се помъкнахме пеш по черния път между безкрайни редове от просо. Избуялите посеви надхвърляха човешки бой и след няколко минути ходене вече бяхме навлезли в лабиринт с дебели стени. Небесната шир се сви до малка синя дъга, а пътят пред нас се разтвори в златистозелени завои като завеси, спуснати върху живата сцена на света.

От известно време чувствах безпокойство. Глождеше ме нещо, за което трябваше вече да знам или да съм се досетил. Потисканата мисъл ме тормози почти цял час, преди да изплува в полезрението на вътрешното ми око. Тук нямаше телеграфни стълбове. Нито електрически. През този час не бях видял никакви признаци за електрическа енергия, нямаше дори далекопроводи.

— Има ли ток в твоето село?

— О, не, няма — ухили се Прабакер.

— Няма ток?

— Няма. Никакъв.

Последва мълчание — бавно изключвах наум всички електроуреди, които смятах за жизненоважни. Без електрическа светлина. Без електрически чайник. Без телевизия. Без стереоуредба. Без радио. Без музика. Не носех със себе си дори уокмен. Как щях да живея без музика?