Грегъри Робъртс - Шантарам

— Умствено изостанал. Казал си му, че съм умствено изостанал?

— Не, не — намръщи се той, обмисляйки възможностите. — Мисля, че по-най-точната дума е тъп .

— Чакай да се изясним — ти си му казал, че съм тъп, и затова той се е съгласил да ни помогне?

— Да — ухили се Прабакер. — Но не само малко тъп. Казах му, че си много, много, много, много, много.

— Добре, разбрах.

— Затова цената беше по двайсет рупии на коляното. И сега го имаме това хубаво място.

— Ти наред ли си? — попитах го, вбесен, че бе позволил да го удрят заради мен.

— Да, баба. Няколко синини ще имам по всичкото си тяло, ама няма нищо счупено.

— Ама какво, по дяволите, си направил ти, бе?! Дадох ти пари за билети. Можехме да седнем в първа или втора класа като цивилизовани хора. Защо се забихме тук?

Той ме погледна и големите му кадифенокафяви очи се преизпълниха с упрек и разочарование. Извади тънък наръч банкноти от джоба си и ми го подаде.

— Това рестото от парите за билетите. Всеки може да купи билетите първа класа, Лин. Ако искаш да купиш билети първа класа, можеш да го направиш това съвсем самичък. Нямаш нужда от бомбайски гид да купиш билети в удобни празни вагони. Но ти трябва много отличен бомбайски гид, като мен, като Прабакер Кишан Каре, за да се качиш в този вагон на Ви Ти гара и да седнеш на добри места, нали така? Това моята работа.

— Разбира се — омекнах, но продължавах да му се сърдя, защото все още се чувствах виновен. — Но моля те, до края на пътуването не се оставяй да те бият само за да мога да седна, да му се не види!

Той се замисли, присвил съсредоточено вежди, а после отново грейна и познатата му усмивка засия в полумрака на вагона.

— Абсолютно трябва да има бой — заяви той дружелюбно, ала твърдо определяйки работните си условия. — Ще викам даже още по-силно, а ти можеш да отървеш моите синини за нулата време. Договорка ли сме?

— Да — въздъхнах, а влакът изведнъж подскочи напред и се зае да прокопава пътя си извън гарата.

В мига, в който той потегли, ръгането, хапането и джавкането секнаха напълно и бяха заместени от подчертана и благовъзпитана учтивост, която продължи през цялото пътуване.

Един мъж срещу мен размърда крака и без да иска допря стъпалото си до моето. Докосването беше леко, почти незабележимо, но мъжът моментално се протегна и докосна коляното ми, а после и гърдите си с пръстите на дясната си ръка с индийския жест на извинение за неволна обида. Във вагона и навън в коридора останалите пътници проявяваха същата почтителност, внимание и загриженост един към друг.

В началото на това първо пътуване в Индия извън големия, град тази внезапна любезност след яростната битка, за да се качиш на влака, ме вбесяваше. Струваше ми се лицемерно хората да проявяват такава подчертана учтивост заради едно сръчкване, когато само преди минути са се изблъсквали през прозорците.

Днес, след толкова години и толкова пътешествия, последвали онова първо пътуване с претъпкания селски влак, знам, че и блъсканицата, и боят, и почтителната любезност са изражения на една и съща философия: доктрината на нуждата. Силата и насилието, нужни да се качиш на влака, например, са нито по-големи, нито по-малки от учтивостта и зачитането, необходими да бъде последвалото пътуване в претъпкания влак възможно най-приятно. Какво е нужно ? Това бе неизказаният, но подразбиращ се и неизбежен въпрос навсякъде в Индия. Когато го проумях, разбрах твърде много от най-озадачаващите страни, характерни за обществения живот: от приемането на ширналите се коптори от страна на градските власти до свободата на кравите да скитат, накъдето си искат в най-претовареното улично движение; от търпимостта към просяците по улиците до сложно навързаните бюрократични процедури; и от разкошния и безсрамен ескейпизъм на боливудските филми до приемането на стотици хиляди бежанци от Тибет, Иран, Афганистан, Африка и Бангладеш в страна, която и без друго е затънала в собствените си мъки и нужди.

Истинското лицемерие, осъзнах аз, беше в очите, в умовете и в критиките на онези, които идваха от земите на изобилието, където на никого не му се налагаше да се бие, за да седне във влака. Дори и по време на това първо пътуване с влак сърцето ми подсказваше, че Дидие е бил прав, когато сравни Индия и нейния един милиард души с Франция. Интуитивно, като ехо на мисълта му усещах, че ако един милиард французи или австралийци, или американци живеят на такова тясно пространство, битката да се качиш на влака щеше да е много по-жестока, а любезността след това — много по-малко.