Грегъри Робъртс - Шантарам

Носачът имаше продължителен опит с чужденци и веднага овладя положението. Протегна ръце. Реших, че иска да се здрависаме, и на свой ред му протегнах ръка. Той я бутна и ме изгледа така, че не остана никакво съмнение колко отблъскващ бе за него този жест. После ме прихвана под мишниците, вдигна ме и ме тръшна отстрани на багажа, да не преча.

Преживяването беше обезпокоително, макар и развеселяващо: когато самият ти тежиш 90 кила — друг мъж да те вдигне като перце. И тогава, в този миг, реших оттам нататък да съдействам на носача, доколкото ми позволява приличието.

Когато грамадният вдигна тежката ми раница на главата си и събра останалите чанти, Прабакер ме бутна зад него и го стисна за червената ленена риза.

— Лин, хвани тая риза ето така — нареди ми той. — Дръж я и никога не я пускай тая риза. Кажи ми голямо специално обещание. Никога няма да пуснеш тая риза.

Физиономията му беше толкова необичайно сериозна, че кимнах и хванах носача за ризата.

— Не, кажи го също, Лин! Кажи думите — аз никога няма да я пусна тая риза. Бързо!

— Ох, Боже мой. Добре, де, аз никога няма да я пусна тая риза . Доволен ли си?

— Довиждане, Лин! — извика Прабакер и се втурна сред бъркотията и шумотевицата на тълпата.

— Какво?_ Какво_? Къде тръгна? Прабу! Прабу!

— Хайде! Тръгваме! — ревна гороломно носачът с глас, който явно бе намерил в някоя меча бърлога и прекарал през дулото на ръждясало оръдие, и навлезе в навалицата, като ме мъкнеше подире си на буксир. На всяка крачка той вдигаше дебелите си колена и риташе насам-натам. Хората се разбягваха пред него. А ако не се разбягваха, отхвърчаваха встрани.

Ревейки заплахи, обиди и псувни, той правеше пъртина през задушаващата навалица. Всяко повдигане и изхвърляне на мощните му крака събаряше хора на земята или ги изритваше настрана. Посред навалицата врявата беше толкова силна, че я усещах как думка по кожата ми. Хората пищяха и крещяха, сякаш бяха жертви на ужасно бедствие. Изкривени, неразбираеми съобщения ехтяха от високоговорителите над главите ни. Сирени, камбани и свирки дрънчаха и виеха непрекъснато.

Стигнахме един вагон, който като всички останали беше претъпкан до дупка, и плътна стена от тела затулваше входа му. Бариерата от човешки крака, гърбове и глави изглеждаше непроходима. Смаян и силно засрамен, аз се бях вкопчил в носача, докато той пробиваше път навътре във вагона с неуморните си неудържими колена.

По средата на вагона безмилостният му ход изведнъж спря. Предположих, че по-нататък хората са толкова наблъскани, че възпряха дори този човек камион. Стисках ризата, решен да не го изпускам за нищо на света. Той отново тръгна напред. В цялата яростна шумотевица на тази преса от тела различих една дума, повтаряна като настоятелна измъчена мантра: cap… cap… cap… cap… cap…

Най-сетне осъзнах, че това е гласът на моя носач. Думата, която повтаряше до изтощение, ми звучеше непознато, защото не бях свикнал да се обръщат така към мен: сър.

— Сър! Сър! Сър! Сър! — кряскаше той.

Пуснах ризата му, огледах се и открих Прабакер, разпънал се в цял ръст върху цяла една седалка. Беше си пробил път пред нас, за да запази места, и ги охраняваше с тялото си. Стъпалата му бяха заклинени в облегалката, а ръцете — вкопчени в облегалката откъм прозореца. Половин дузина мъже се бяха натъпкали в тази част на вагона и всеки от тях с несекваща енергия и грубост се мъчеше да го избута от седалката. Скубеха го, удряха го и му биеха плесници. Той беше безпомощен пред атаката, но когато погледът му срещна моя, тържествуваща усмивка грейна върху разкривеното му от болка лице.

Вбесен, разбутах мъжете; като ги дърпах за яките на ризите със силата, изпълваща ръцете на обладания от праведен гняв. Прабакер свали със замах краката си на пода и аз се настаних до него. Веднага избухна свада за останалата част от седалката. Носачът стовари багажа в краката ни. Лицето, косата и ризата му бяха подгизнали от пот. Той кимна, на Прабакер в знак на уважение. То беше точно толкова голямо, колкото и презрението му към мен — кръвнишкият му поглед не оставяше съмнение в това. После си запробива път към вратата, като разбутваше блъсканицата и ревеше обиди.

— Колко плати на този?

— Четирийсет рупии, Лин.

Четирийсет рупии . Мъжът си бе пробил път с бой във вагона, натоварен с целия ни багаж, за два американски долара.

— Четирийсет рупии!

— Да, Лин — въздъхна Прабакер. — Много е скъпо. Но такива хубави колена са много скъпи. Колената на тоя човек са прочути. Много гидове правиха конкуренция за негови колена. Но аз го убедих да ни помогне, защото му казах, че ти си… Не знам как точно да го кажа на английски… Казах му, че не си съвсем добре с главата.