Грегъри Робъртс - Шантарам

Станаха, сбогуваха се и излязоха през арката на „Козуей“, но после Дидие се върна и застана до мен на масата. Отпусна длан на рамото ми, все едно се подпираше, и ми се усмихна с учудващо нежна привързаност.

— Иди с него, Лин — рече той. — Иди с Прабакер в селото му. В сърцето на всеки по-голям град по света има едно село. Никога няма да разбереш града, ако първо не разбереш селото. Иди там. А когато се върнеш, ще видя какво е направила от теб Индия. Бон шанс .

И той изтича навън и ме остави сам с Карла. Докато Дидие и другите бяха на масата, ресторантът беше шумен. Внезапно всичко притихна или поне така изглеждаше. Струваше ми се, че всяка произнесена от мен дума ще прокънти от маса на маса в обширното помещение.

— Напускаш ли ни? — милостиво заговори първа Карла.

— Ами, Прабакер ме покани на гости в селото на родителите му. Родното му място , както той го нарича.

— И ще отидеш?

— Да, да, мисля да отида. Да те поканят, е чест, доколкото разбирам. Той ми каза, че си ходи на село при родителите си веднъж на шест месеца, нещо такова. Ходи си от девет години, откакто обикаля с туристи из Бомбай. Но аз съм първият чужденец, когото е канил там.

Тя ми намигна и една усмивка подръпна ъгълчетата на устните й.

— Може и да не си първият поканен, а първият негов турист, достатъчно луд, че да се навие, но то е все същото.

— Мислиш ли, че съм луд, щом приех поканата?

— Никак даже! Или поне си луд в добрия смисъл на думата, като всички нас. Къде е това село?

— Не знам точно. В северната част на щата. Каза ми, че дотам се пътува с влак и после се сменят два автобуса.

— Дидие е прав. Трябва да отидеш. Ако искаш да се заселиш тук, в Бомбай, както твърдиш, ще трябва да прекараш повече време на село. Ключът към него е на село.

Преминаващият сервитьор взе последните ни поръчки и след малко донесе бананово ласи за Карла и чай за мен.

— Колко време мина, докато се почувстваш уютно тук, Карла? Защото винаги изглеждаш толкова спокойна, като у дома си. Сякаш винаги си била тук.

— О, не знам. Това е точното място за мен , ако ме разбираш, и го прозрях още в първия ден, в първия час след като пристигнах. В някакъв смисъл от самото начало се почувствах уютно.

— Странно, че го казваш. И аз го усетих горе-долу по същия начин. Час след като кацнах на летището, ме обзе изключително силното чувство, че това е точното място за мен.

— А сигурно истинският пробив е дошъл с езика. Когато започнах да сънувам на хинди, разбрах, че тук съм си у дома. Оттогава насетне всичко застана на мястото си.

— И сега ли е така? Завинаги ли ще останеш тук?

— „Завинаги“ не съществува — отвърна тя с нейния бавен, предпазлив изговор. — Не зная защо използваме тази дума.

— Знаеш за какво ти говоря.

— Да, да. Ами, ще остана, докато получа, каквото искам. А после може да отида и другаде.

— Какво искаш, Карла?

Тя намръщи чело съсредоточено, вдигна поглед и се втренчи право в очите ми. По-нататък опознах добре този израз и той сякаш казваше: „Щом се налага да зададеш въпроса, нямаш право да получиш отговор“.

— Искам всичко — отвърна тя със слаба иронична усмивка. — Знаеш ли, веднъж го казах на един мой приятел, а той ми отвърна, че истинският номер в живота бил да не искаш нищо, а да успееш да го получиш.

По-късно, след като обсъдихме тълпите по „Козуей“ и крайбрежния булевард и се разходихме под листнатите арки на пустите улици под притихналия през нощта пазар „Колаба“, се спряхме на една пейка под величествен бряст, близо до апартамента й.

— Всъщност е въпрос на смяна на парадигмата — опитах се да обясня това, за което говорех, докато вървяхме. — Съвсем различен поглед към нещата и различно мислене.

— Прав си. Точно това е.

— Прабакер ме заведе в нещо като хоспис, стар жилищен блок близо до болницата „Сейнт Джордж“. Беше пълен с болни и умиращи хора, на които бяха отпуснали място на пода, за да легнат и умрат на него. А собственикът, когото смятат едва ли не за светец, се разхождаше и слагаше на хората табели, на които беше описано колко полезни органи имат. Това беше огромна банка за органи, пълна с живи хора, които си плащат за привилегията да умрат на тихо, чисто място, а не на улицата, и да станат донори на органи, когато те потрябват на този тип. И хората му бяха покъртително благодарни за това. Те го боготворяха. Гледаха го така, сякаш го обичаха.

— Твоят приятел Прабакер те е подложил на това през последните две седмици, нали?