Грегъри Робъртс - Шантарам

— Всъщност, миличка ми глупавичка Ула, нищо не се променя — Дидие нацупи устни в отвратена гримаса. — Ако искаш да пресечеш млякото на своята човешка доброта или да превърнеш състраданието си в презрение, започни работа като сервитьорка или чистачка. Двата най-бързи начина да развиеш здравословна омраза към човечеството и неговите съдбини са да му сервираш храна или да чистиш подире му на минимална заплата. Опитал съм и двете през онези ужасни времена, когато бях принуден да работя, за да си изкарвам прехраната. Беше ужас. Като се сетя сега, се потрисам. Там научих, че всъщност нищо никога не се променя. И да си кажа правичката, това ме радва. В един по-добър или в един по-лош свят аз нямаше да изкарвам никакви пари.

— Глупости — отряза го Лети. — Нещата може да се подобрят, а може и да се влошат неимоверно. Питай хората в бордеите. Те са спецове по това колко по-зле може да стане. Не е ли така, Карла?

Всички се обърнахме към Карла. Тя се заигра с чашата си и я завъртя бавно в чинийката с показалец.

— Мисля, че всички ние и всеки един от нас трябва да спечелим бъдещето си — произнесе тя бавно. — Мисля, че бъдещето е като всички останали важни неща. То трябва да се спечели. Ако не го спечелим , ние изобщо нямаме бъдеще. Ако не го спечелим, ако не си го заслужим, трябва да живеем в настоящето, завинаги — повече или по-малко. Или още по-зле, трябва да живеем в миналото. Мисля, че може би точно това е любовта — начин да си спечелиш бъдещето.

— Аз пък съм съгласен с Дидие — заяви Маурицио, докато завършваше вечерята си с чаша вода с лед. — Нещата ми харесват точно каквито са и ще съм доволен, ако не се променят.

— А ти? — обърна се Карла към мен.

— Какво аз? — усмихнах се.

— Ако можеше да бъдеш щастлив, наистина щастлив, но от самото начало знаеше, че всичко ще завърши с тъга и ще ти донесе болка, щеше ли да избереш това щастие, или щеше да го избегнеш?

Вниманието и въпросът ме стреснаха и аз се почувствах неловко сред напоеното с очакване мълчание, което чакаше отговора ми. Имах чувството, че тя е задавала този въпрос и преди, че той е някаква проверка. Може би вече го беше задавала на останалите на масата. Може би те й бяха дали своите отговори и чакаха да чуят моя. Не бях сигурен какво и се искаше да кажа, но всъщност животът ми вече беше отговорил на този въпрос. Бях направил своя избор, когато избягах от затвора.

— Бих избрал щастието — отвърнах и бях възнаграден от Карла с лека признателна или пък развеселена усмивка, а може би и двете.

— Аз не бих го избрала — намръщи се Ула. — Мразя тъгата. Не мога да я понасям. Бих предпочела да нямам нищо пред дори най-малката тъга. Мисля, че точно затова толкова много обичам да спя, на ? Невъзможно е да си наистина тъжен, докато спиш. В сънищата си ти може да си щастлив, уплашен, сърдит, но за да си тъжен, трябва да си съвсем буден, не мислите ли?

— С тебе съм, Ула — съгласи се Викрам. — На този свят има прекалено много шибана тъга, йаар . Затова всички непрекъснато се напиват и се друсат. Знам, че затова аз непрекъснато се напивам и се друсам.

— Ммм… Не, аз съм съгласна с теб, Ула — вметна Кавита, въпреки че не можех да бъда сигурен доколко това е съгласие с мен и доколко — просто рефлекс да се противопостави на Викрам. — Ако има шансове за истинско щастие, независимо на каква цена, трябва да рискуваш.

Дидие не го свърташе от раздразнение заради посоката, в която — бе тръгнал разговорът.

— Прекалено сте сериозни всичките.

— Аз не съм! — възрази Викрам, засегнат от думите му.

Дидие се вторачи в него с вдигната вежда.

— Искам да кажа, че изкарвате нещата по-сложни, отколкото са и отколкото трябва да бъдат. Житейските факти са много прости. В началото сме се страхували от всичко — от животните, от климата, от дърветата, от нощното небе — от всичко, освен един от друг. Сега се страхуваме един от друг и почти от нищо друго не се боим. Никой вече не знае защо някой прави нещо. Никой не казва истината. Никой не е щастлив. Предвид всичко онова, което никак не е наред в света, най-лошото нещо за теб е да оцелееш. Ала въпреки това трябва да оцелееш. Това е дилемата, която ни кара да вярваме и да се вкопчваме в лъжата, че притежаваме душа и че има Бог, когото го е грижа за нейната участ. И сега тя е пред вас.

Той се отпусна на стола си и засука върховете на д’артаняновите си мустаци.

— Не съм сигурен, че разбрах какво каза — измърмори Викрам след малко, — но някак си хем съм съгласен с него, хем се чувствам обиден.