Грегъри Робъртс - Шантарам

Махмуд Мелбааф, иранецът, който беше с нас от онова пътуване с такси в Карачи, извършваше служението с такава нежност, преданост и обич, че погледът ми отново и отново се връщаше към спокойното му силно лице, докато той се трудеше и се молеше. Не би могъл да е по-нежен и по-милосърден дори ако погребваше собственото си дете; от тези мигове по време на погребението аз започнах да го ценя високо като приятел.

В края на церемонията улових погледа на Назир и мигом сведох очи към замръзналата земя под краката ми. Той тънеше, в пустинята на скръбта и срама. Бе живял, за да закриля Кадер Хан и да му служи. Но Ханът бе мъртъв, а той беше жив. И още по-лошо, дори не беше ранен. Животът му, самото му съществуване на света за него бяха предателство. Всеки удар на сърцето беше ново предателство. Скръбта и умората така го смазваха, че се разболя сериозно. Изглеждаше отслабнал с десетина килограма. Бузите му бяха хлътнали, а очите потънали в черни корита. Устните му бяха напукани и се белеха. Дланите и ходилата му ме тревожеха. Бях ги прегледал и знаех, че цветът и топлината им не са се възстановили напълно. Мислех, че може би са измръзнали, докато е пълзял през снега.

Всъщност той имаше задача, която даваше цел на живота му, макар и да не го осмисляше. Кадербай му беше оставил последни наставления, последен дълг, който трябваше да изпълни, ако умре по време на мисията. Беше назовал един човек и бе заповядал на Назир да го убие. Назир дори и тогава се подчини на заповедта, като просто живя достатъчно дълго, че да го осъществи. Само това го крепеше и целият му живот се бе свил до тази отчаяна идея фикс. Но тогава аз още не го знаех и в мразовитите дни след погребението на Кадер, превърнали се в мразовити седмици, непрекъснато се тревожех за разума на суровия верен афганец.

Смъртта на Кадер промени Халед Ансари по-незабележимо, но не по-малко дълбоко. Докато мнозина от нас, потресени, тъпо и равнодушно вършеха обичайните неща, Халед стана по-буден и още по-енергичен. Докато аз често се унасях в зашеметени, скръбни, горчиво-сладки размисли за човека, когото обичахме и загубихме, Халед почти всеки ден се заемаше с нови задачи и не се отпускаше. Ветеран от няколко войни, той пое от Кадербай ролята на съветник на муджахидинския командир Сюлейман Шахбади. Във всички разисквания, палестинецът проявяваше почти церемониална дълбочина, неуморност и благоразумие. Тези качества не бяха нови за него — той винаги е бил суров и пламенен човек, но след смъртта на Кадер в него се събудиха надежда и воля за победа, каквито не бях виждал преди. Той се молеше. От деня, в който погребахме Хана, Халед винаги първи призоваваше мъжете за молитва и последен отлепяше колене от вледенения камък.

Сюлейман Шахбади, най-старият афганец, останал в групата — заедно с ранените бяхме общо двайсет — беше бивш водач, или кандеедар , на няколко села близо до Газни, на две трети от пътя за Кабул. Беше на петдесет и две години, ветеран с петгодишно участие във войната. Имаше опит във всякакви битки — от обсада през партизански престрелки до решителни щурмове. Ахмад Шах Масуд, неофициалният водач на всенародната война срещу руснаците, лично бе възложил на Сюлейман да сформира южните военни части около Кандахар. Всички мъже в нашия етнически еклектичен отряд изпитваха такава възхита и благоговение към Масуд, че не би било пресилено да я наречем и любов. И тъй като Сюлейман бе упълномощен пряко от Масуд, мъжете се отнасяха към него със същата почит и уважение.

Когато Назир оздравя достатъчно и беше в състояние да разкаже за случилото се, само три дни преди да го намерим в снега, Сюлейман Шахбади свика събрание. Беше нисък мъж със скръбно лице и големи ходила и длани. Седем бръчки, като бразди, прокарани от земеделец, пресичаха високото му чело. Плешивата му глава бе покрита със стегнат бял тюрбан. Тъмната прошарена брада беше оформена около устата и подрязана късо. Ушите му бяха леко заострени и белият тюрбан подчертаваше формата им. Този дяволит щрих заедно с широката уста намекваха за някогашен дързък и весел темперамент. Но там, в планината, най-въздействащата черта на лицето му бяха очите. Те бяха изпълнени с неописуема тъга — тъга, чиито сълзи бяха пресъхнали. Израз, който предизвикваше състраданието ни, ала ни пречеше да се сприятелим с него. Въпреки че бе мъдър, храбър и добър човек, тъгата му беше толкова дълбока, че никой не рискуваше да се докосне до нея.

Без четиримата постови около лагера и двамата ранени, останалите четиринайсет души се събрахме в пещерата да чуем разказа на Сюлейман. Беше студено — някъде около или под нулата — и ние насядахме плътно един до друг, за да се топлим.