Грегъри Робъртс - Шантарам

Халед се втурна напред с толкова широка и сърдечна усмивка, че аз възнегодувах, възнегодувах и срещу Хабиб за това, че я предизвика. Той въведе безумеца в пещерата и го настани до стреснатия Сюлейман. А после, съвършено спокойно и ясно, Хабиб заговори.

Бил огледал вражите позиции, каза той, и имал представа за силата им. Наблюдавал атаката с минохвъргачки над нашия лагер и се промъкнал към техните лагери толкова близо, че ги чул как обсъждат какво ще обядват. Можел да ни заведе до нови позиции, откъдето да обстреляме лагерите им и да ги избием. Онези, които не умрат веднага — той искаше това да е ясно — остават за него. Това беше цената, която предлагаше.

Мъжете започнаха да обсъждат предложението на Хабиб. Говореха открито пред него. Някои се тревожеха, че се оставяме в ръцете на същия луд, чиито чудовищни изтезания бяха довели войната в нашата пещера. Свързването с неговите злини щеше да ни донесе лош късмет, твърдяха те, беше безнравствено и води нещастие. Други се тревожеха, че щяхме да избием толкова много войници от редовната афганска армия.

Едно от привидно странните противоречия на войната беше, че афганци се биеха срещу афганци с — откровено нежелание и искрено съжаляваха за всяка смърт. В Афганистан съществуваше толкова дълга история на разделението, конфликтите между клановете и етническите различия, че никой, с изключение на Хабиб, не мразеше наистина афганците, биещи се на страната на руснаците. Истинската омраза — там, където изобщо я имаше — се пазеше за афганската версия на КГБ, известна като КХАД. Афганецът предател Наджибула, който впоследствие заграби властта и се самоназначи да управлява страната, оглавяваше тази омразна полицейска организация години наред и беше отговорен за много от прилаганите от нея жестоки мъчения. Нямаше боец от съпротивата, който не мечтаеше да метне въже на шията му и да го провеси във въздуха. Войниците и дори офицерите от афганската армия обаче бяха друго нещо — те бяха свои, мнозина от тях отслужваха задължителната си военна служба и изпълняваха дълга си, за да оцелеят. От друга страна, афганците на редовна военна служба често изпращаха жизненоважна информация за движението на руските войски и бомбардировките на муджахидините. Всъщност войната никога нямаше да бъде спечелена без тайната им помощ. А изненадващата атака с миномети от две позиции срещу афганската армия, потвърдени от Хабиб, щеше да струва живота на много афганци.

Продължителната дискусия завърши с решение да се бием. Положението ни бе оценено като толкова рисковано, че нямахме друг избор, освен да контраатакуваме и да прогоним врага от планината.

Планът беше добър и би трябвало да успее, но както много други неща в тази война, той донесе само хаос и смърт. Четирима постови останаха да пазят лагера. Аз също останах, за да се грижа за ранените. Четиринайсетте мъже от ударния отряд се разделиха на два екипа. Халед и Хабиб оглавиха първия, Сюлейман — втория. Следвайки указанията на Хабиб, те установиха минохвъргачките на километър от вражите лагери — разстояние, доста по-малко от максималния им обхват. Бомбардировката започна призори и продължи половин час. След навлизането в разрушените лагери, ударните отряди откриха осем афгански войници. Не всички от тях бяха мъртви. Хабиб се зае с оцелелите. Погнусени от онова, което се бяха съгласили да му дадат, нашите се върнаха в лагера с надеждата никога повече да не видят безумеца.

По-малко от час след завръщането им контраатака обсипа лагера ни с вой, свистене, гръм и експлозии. След края на нападението ние изпълзяхме от скривалищата си и чухме странно, вибриращо жужене. Халед стоеше на няколко метра от мен. Забелязах как страхът разкриви белязаното му лице. Той се втурна към тясното прикритие на пукнатините в скалните стени срещу пещерата. Крещеше и ми махаше да отида при него. Пристъпих и замръзнах на място — един руски хеликоптер се издигна като огромно чудовищно насекомо над ръба на площадката. Невъзможно е да се опише колко грамадни и хищни изглеждат тези машини, когато си под техен обстрел. Чудовището изпълва окото и съзнанието ти и за миг-два сякаш не съществува нищо друго на света, освен метала, грохота и ужаса.

В мига, в който се появи, хеликоптерът ни връхлетя като сокол плячката си. Две ракети раздраха въздуха и се устремиха към пещерите. Летяха с невероятна скорост, толкова бързо, че очите ми не бяха в състояние да ги проследят. Завъртях се и видях как едната се врязва в скалата над входа на комплекса от пещери и избухва в дъжд от пушек, пламъци, камъни и парчета метал. Веднага след нея в отвора влетя втората и избухна.