Грегъри Робъртс - Шантарам

Махмуд Мелбааф притискаше турникет към разкъсания остатък от рамото му. Щом го пусна, кръвта шурна на силни, топли тласъци и ни оплиска. Махмуд отново стегна турникета. Погледнах го в очите.

— Артерия — казах, смазан от предстоящата задача.

— Да. Под рамото. Видя ли?

— Да. Трябва да се зашие, да се притисне, нещо да се направи. Трябва да спрем кръвта. И без това вече е загубил твърде много.

Обгорелите, покрити с пепел останки на аптечката бяха подредени на парче брезент до коленете ми. Намерих хирургическа игла, ръждивите монтьорски клещи и копринен конец. Зъзнещ на заснежената земя и със схванати голи ръце, започнах да зашивам артерията и месото, и всичко, в отчаяно усилие да спра бликащата топла червена кръв. Конецът на няколко пъти се къса. Вкочанените ми пръсти трепереха. Мъжът беше в пълно съзнание и го болеше ужасно. Ту пищеше, ту виеше, но неизменно подхващаше отново молитвата.

Когато кимнах на Махмуд да пусне турникета, лицето ми плуваше в пот въпреки големия студ. През шевовете се процеждаше кръв. Изтичаше много по-бавно, но знаех, че в края на краищата това все пак ще го убие. Започнах да пъхам тампони от бинт в раната и да намотавам превръзка, но кървавите ръце на Махмуд сграбчиха китката ми. Вдигнах очи и видях, че Захер Разул е спрял да се моли и спрял да кърви. Беше мъртъв.

Дишах тежко — онова дишане, което носи повече вреда, отколкото полза. Внезапно осъзнах, че не съм хапнал нищо много часове наред и съм ужасно гладен. При тази мисъл — глад, храна — за пръв път ми се доповръща. Усетих как потната вълна на гаденето ме залива, и тръснах глава, за да я прогоня.

Когато отново се заехме с обгорения, открихме, че и той беше издъхнал. Завих бездиханното тяло с камуфлажен брезент. Последният ми поглед към почернялото му стопено лице без черти се превърна в благодарствена молитва. Една от мъчителните истини за военния медик е, че се моли някой да умре толкова жарко и толкова често, колкото се моли и някой да оживее. Третият ранен беше самият Махмуд Мелбааф. В гърба, врата и тила му се бяха забили малки сиво-черни парчета метал, по всяка вероятност и пластмаса. За щастие частиците от тази гореща материя бяха проникнали само в горните слоеве на кожата, като трески. И въпреки това ми отне цял час, докато го освободя от тях. Промих раните, натупах ги с антибиотична пудра и ги превързах, където можеше.

Прегледахме запасите и боеприпасите. В началото на атаката имахме две кози. Едната беше избягала и никога повече не я зърнахме. Открихме другата, свита в една сляпа ниша между две високи скални стени. Тя беше единствената ни храна. Брашното се беше превърнало в сажди, както и оризът, маслото гхи и захарта. Запасите от гориво бяха напълно привършили. Медицинските инструменти от неръждаема стомана бяха станали на безполезни буци метал. Прерових отломките и намерих антибиотици, дезинфектанти, мехлеми, бинтове, хирургически игли, конец, спринцовки и ампули с морфин. Имахме муниции и още лекарства и можехме да топим снега за вода, но липсата на храна беше много сериозна грижа.

Бяхме деветима. Сюлейман и Халед решиха, че трябва да напуснем лагера. В една друга планина, на около дванайсет часа пеш източно оттук, имаше пещера, която — надяваха се те — ще може да ни защити от атака. Руснаците несъмнено щяха да изпратят нов хеликоптер най-късно след няколко часа. Скоро щяха да ги последват и наземните сили.

— Всеки да напълни по две канчета с вода и по време на похода да ги държи под дрехите, до тялото си — преведе ми Халед заповедта на Сюлейман. — Вземаме оръжия, муниции, лекарства, одеяла, гориво, дърва и козата. Нищо друго.

Тръгнахме с празни стомаси и така беше още четири седмици, докато се криехме в новото скално убежище. Единият от младите приятели на Джалалаад, Ханиф, бил халал колач в селото си. Щом пристигнахме, заклахме, одрахме, изкормихме и насякохме козата. Запалихме огън с донесените от разрушения лагер дърва и малко спирт от една лампа. Изпекохме месото до последната хапка, освен краката на животното под ставата, които се смятаха за харам , или забранени за ядене от мюсюлманите. После грижливо изпеченото месо беше разделено на малки дневни дажби. Прибрахме печеното в импровизиран хладилник, изкопан в снега и леда. А после четири седмици гризахме сухото месо и се свивахме, докато се гърчехме от глад и копнеехме за още.