Грегъри Робъртс - Шантарам

Три дни след като Кадербай напусна лагера, три дни след като го бях гледал как си тръгва от нас в пресния бял сняг, стражите на южния лагерен пост, откъм Кандахар, се развикаха, че се приближават някакви мъже. Втурнахме се към южния край и видяхме група от силуети — може би две-три човешки фигури — да се катерят по стръмния хълм. Неколцина извадиха биноклите и ги насочиха в тази посока. Различих един мъж, който пълзеше нагоре по хълма на колене и влачеше две тела по земята. След като го поогледах, разпознах мощните рамене, кривите крака и характерните сиво-сини работни дрехи. Подадох бинокъла на Халед Ансари, прескочих ръба и хукнах надолу.

— Назир е! — провикнах се. — Мисли, че е Назир!

Бях сред първите, които го пресрещнаха. Беше забил лице в снега и дишаше тежко. Краката му ритаха в снега и търсеха опора, а ръцете му стискаха дрехите, увити около гърлата на двама мъже. Беше ги влачил по гръб, по един в ръка. Невъзможно беше да се досетим от колко далече идва, но явно беше изминал много път, повечето — по нанагорнище. Мъжът, когото Назир влачеше в лявата си ръка, по-близкият до мен, беше Ахмед Заде. Той беше жив, но явно тежко ранен. Другият беше Абдел Кадер Хан. Той беше мъртъв.

Трима души се борихме с пръстите на Назир, докато ги откопчим от дрехите. Назир беше толкова изтощен и премръзнал, че не можеше да говори. Устата му се отваряше и затваряше, но вместо глас от гърлото му излизаше продължително и накъсано грачене. Двама мъже го хванаха за раменете и го понесоха към лагера. Аз разтворих Кадеровите дрехи на гърдите с надеждата да го съживя, но щом притиснах длан до тялото му, усетих, че кожата му е леденостудена и твърда. Беше мъртъв от много часове, може би повече от ден. Тялото се беше вкочанило. Ръцете и краката бяха поогънати в лактите и коленете, а дланите — извити като ноктести лапи. Лицето му обаче бе ведро и чисто под тънкия снежен саван. Очите и устата му бяха затворени, сякаш потънали в спокоен сън. Беше толкова нежен в смъртта си, че сърцето ми отказваше да повярва, че го няма.

Когато Халед Ансари разтресе рамото ми, аз сякаш се сепнах от сън, макар да бях наясно, че съм бил буден през цялото време, откакто постовите ни предупредиха за пръв път. Бях коленичил в снега до тялото на Кадер, притиснал красивата му глава до гърдите си, но нямах спомен кога съм го направил. Ахмед Заде го нямаше. Мъжете го бяха довлекли в лагера. Двамата с Халед и Махмуд подхванахме тялото на Кадер и го донесохме в голямата пещера.

Присъединих се към групата от трима души, които се занимаваха с Ахмед Заде. Дрехите на алжиреца бяха напоени със замръзнала кръв под гърдите. Разрязахме ги парче по парче и точно когато стигнахме до тежките, разкъсани кървави рани по ожулената му кожа, той отвори очи и ни погледна.

— Ранен съм… — каза на френски, после на арабски и на английски.

— Да, приятелю — отвърнах и го погледнах в очите. Опитах се да му се усмихна, но устните ми бяха изтръпнали. Убеден съм, че това не можа да го утеши.

Раните бяха поне три, но нямаше как да сме сигурни. Коремът му бе силно раздран, може би от шрапнел на снаряд. Доколкото преценявах, металното парче вероятно бе вътре в него, забито в гръбнака му. Още рани зееха по бедрата и слабините му. Беше загубил толкова много кръв, че разкъсаната плът около тях беше сбръчкана и посивяла. Дори не можех да си представя какви са уврежданията на стомаха и другите вътрешни органи. Миризмата на урина и други отпадъци и секрети беше силна. Цяло чудо беше, че толкова дълго е останал жив. Но часовникът цъкаше — оставаха му часове или дори минути живот и не можех да му помогна с нищо.

— Много ли е зле?

— Да, приятелю — отвърнах и не издържах, гласът ми секна. — Нищо не мога да направя.

Сега ми се иска да не бях го казал. Сред стотиците неща, които ми се иска никога да не съм казвал и вършил в проклетия си живот, този малък изблик на честност е най-горе, в началото на списъка. Не бях осъзнал колко силно го е крепяла надеждата, че ще го спасят. И тогава, щом произнесох тези думи, го видях как пропадна в черното езеро. Той целият пребледня и мъничкото усилие воля, което поддържаше кожата му изопната, рухна в малки безсилни тръпки от челюстта до коленете. Исках да му бия инжекция морфин, но знаех, че той умира пред очите ми и не можех да се принудя да пусна ръката му.

Погледът му се проясни и той огледа стените на пещерата, сякаш ги виждаше за пръв път. Махмуд и Халед стояха от едната му страна. Аз коленичих от другата. Той се вгледа в лицата ни. Очите му изскачаха от орбитите от страх — в отчаяния ужас на човек, който знае, че съдбата го е изоставила и смъртта вече е вътре в него, набъбва, разраства се и запълва жизненото му пространство. В последвалите седмици и години опознах този поглед твърде добре. Тогава обаче за мен той беше нов и усетих как кожата на главата ми настръхва от страх, не по-малък от неговия.