Грегъри Робъртс - Шантарам

— Можеше да са магарета — изхъхри той.

— Какво?

— Кадер можеше да вземе магарета. Казах му го още в началото. Ти ме чу. Всички ме чухте.

— Да, приятелю.

— Магарета… за тази работа. Израсъл съм в планините. Познавам планините.

— Да, приятелю.

— Трябваше да са магарета.

— Да — повторих. Не знаех какво да кажа.

— Но той, Кадер Хан, беше твърде горд. Искаше да почувства… мига… завръщащият се герой… за своите. Искаше да им закара коне… толкова хубави коне.

Заде млъкна и захъхри сподавено, разтресен от няколко пристъпа, и главата му клюмна върху потръпващите гърди. Струйка тъмна течност, кръв и жлъчка, се проточи от носа и от ъгълчето на устата му. Той явно не я забеляза.

— И само заради това поехме към Пакистан в погрешна посока. За да закараме конете на неговите хора, тръгнахме на смърт.

Той затвори очи, стенейки от болка, но после бързо ги отвори.

— Ако не бяха те… щяхме да поемем на изток, към границата, направо към границата. Заради… заради гордостта му, разбирате ли?

Вдигнах глава и се спогледахме с Халед и Махмуд. Халед се взря в очите ми, но после бързо се извърна и впери поглед в умиращия си приятел. Махмуд не вдигна глава; и двамата кимнахме — жест, толкова неуловим, че наблюдател не би забелязал, но и двамата разбирахме какво признаваме и за какво се договаряме с това кимване. Вярно беше. Гордостта бе докарала този голям човек до края му. И макар че за друг би изглеждало странно, едва тогава, когато проумях гордостта в неговата гибел, аз наистина приех, че Кадербай вече го няма, и почувствах празнината, зейнала след смъртта му.

Ахмед продължи да говори. Той ни каза името на селото си и ни обясни как да стигнем до него от най-близкия голям град. Разказа ни за майка си и баща си, за сестрите и братята си. Искаше да им съобщим, че докато е умирал, е мислел за тях. И да, този храбър и засмян алжирец, който вечно сякаш търсеше някой приятел сред тълпа непознати, наистина умря с майчината си обич на уста. И заедно с последния му дъх се отрони и името на Бога.

Докато Ахмед умираше, не смеехме да помръднем и бяхме премръзнали до кости. Други мъже се заеха да почистят тялото му, както изискваха обредите на мюсюлманското погребение. Тримата с Халед и Махмуд отидохме при Назир. Той не беше ранен, но беше така смазан от изтощение, че в съня си приличаше на човек, изпаднал в кома. Устата му зееше, а под полупритворените му клепки се виждаше бялото на очите. Беше се стоплил и се съвземаше от изпитанията. Оставихме го и огледахме тялото на нашия мъртъв Хан.

Един-единствен куршум бе пронизал Кадер под ребрата и явно бе стигнал сърцето. Изходна рана нямаше, но лявата страна на гърдите му беше посиняла и цялата в съсирена кръв. През онези години куршумите, с които стреляше руският АК-47, бяха с кух връх. Задният край на стоманената сърцевина беше по-тежък и го караше да се върти и премята. Куршумът не просто пронизваше тялото, а разкъсваше всичко по пътя си. Международното право е забранило подобен тип муниции, но почти всички афганци, убити в битка, носеха ужасните рани от именно тези жестоки куршуми. Нашият Хан — също. Куршумът беше разкъсал тялото му отвътре. От зеещата рана с разпокъсани краища през гърдите му тръгваше линия от отоци, която завършваше със синьо-черен лотос над сърцето му.

Знаехме, че Назир би искал сам да приготви тялото на Кадербай за погребение, затова увихме Хана в одеяла и го положихме в плитка яма, издълбана в снега до входа на пещерите. Тъкмо бяхме приключили, когато някакво бълбукащо, пърпорящо изсвирване ни накара да се изправим на крака. Спогледахме се, уплашени и объркани, и тогава яростен взрив разтресе земята под нас с оранжев проблясък и мръсносив дим. Снарядът беше паднал на повече от сто метра в далечния край на площадката, но въздухът наоколо се насити с миризма и дим. После избухна втори снаряд; и трети. Втурнахме се към входа на пещерата и се метнахме в гърчещия се октопод от мъже, стигнали там преди нас. Ръце, крака и глави се блъскаха, докато приклякахме ужасени, а минохвъргачките разравяха каменистата земя навън, все едно бе папиемаше.

След това беше тежко и всеки ден ставаше все по-тежко. Когато атаката отмина, претърсихме изровената площадка с почернели пунктири и кратери. Двама бяха убити. Единият беше Карим, мъжът, чиято счупена ръка шинирах, преди да стигнем лагера. Други двама бяха толкова тежко ранени, че несъмнено щяха да умрат. Много от припасите бяха унищожени и това се отнасяше най-вече до варелите с гориво за генератора и котлоните. Котлоните и лампите бяха изключително важни — на тях готвехме и се греехме. По-голямата част от горивото беше унищожена, както и всичките ни водни запаси. Заехме се да разчистим отломките. Аптечката ми беше обгорена и изкорубена от огъня. Събирахме оцелелите припаси в голямата пещера. Мъжете мълчаха. Бяха разтревожени и уплашени. Съвсем основателно.