Агата Кристи - Поаро разследва

— Не го разбирам — измърмори той. — Кой го е унищожил? С каква цел?

— Бейкърови? — предположих аз.

— Защо? Той не е предвидил нищо за тях и би било по-изгодно завещанието да се запази, така че те да останат на работа при госпожица Марш, вместо къщата да стане собственост на някоя болница. Кой би спечелил от унищожаването на завещанието?

Наистина болниците, но човек не може да подозира подобни институции.

— Може би старецът е променил решението си и сам го е унищожил — рекох аз.

Поаро стана и внимателно изтупа дрехите си.

— Може и така да е — призна той. — Това е едно от смислените ти предположения, Хейстингс. Е, тук нямаме повече работа. Направихме всичко, което е по силите на един смъртен. Опитахме се да се преборим с хитростта на Андрю Марш, но за съжаление племенницата му няма да спечели облога.

Веднага тръгнахме за гарата и хванахме първия влак за Лондон, въпреки че не беше експресен. Поаро седеше тъжен и неудовлетворен. Колкото до мен, бях изморен и задрямах в ъгъла. Изведнъж Поаро ме стресна, като възкликна:

— Бързо, Хейстингс! Събуди се и скачай! Скачай!

Преди да разбера какво става, аз се озовах на перона със замаяна глава. Багажът ни остана във влака. Видяхме как той отпътува в нощта. Ужасно се ядосах, но Поаро не ми обърна никакво внимание.

— Какъв глупак съм бил! — възкликна той. — Трижди да съм проклет! Никога вече няма да надценявам сивите си клетки!

— И добре ще направиш — заядох се аз. — Но какво става?

Както обикновено, погълнат от своите хрумвания, Поаро не обърна внимание на въпроса ми.

— Разплащане с търговците… аз изцяло го изпуснах. Да, но къде? Къде? Няма значение, не може да бъркам. Трябва веднага да се върнем.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Успяхме да хванем един пътнически влак, а сетне от гарата наехме кола. Озовахме се в къщата рано сутринта на следващия ден. Пренебрегнахме объркването на семейство Бейкър, когато най-сетне успяхме да ги събудим. Поаро не им обърна никакво внимание и се втурна към кабинета.

— Не съм прост глупак, а царят на глупаците! — промърмори той. — Дръж се сега!

Отиде направо до писалището, извади ключа и откачи плика от него. Аз се втренчих недоумяващо в Поаро. Защо се надяваше да намери голямата бланка за завещание в такъв малък плик. С изключително внимание той го разкъса и разгъна хартията. Сетне запали огън в камината и постави листа над пламъците. След няколко минути по него започнаха да се появяват букви.

— Виж, приятелю! — извика триумфално.

Аз погледнах и видях само няколко бледо изписани реда, според които Марш оставяше всичко на племенницата си Вайълет Марш. Датата беше 25 март, 12.30 следобед. Свидетели бяха Албърт Пайк — сладкар и Джеси Пайк — съпругата му.

— Но валидно ли е? — простенах аз.

— Доколкото зная, няма закон, според който да не можеш да напишеш завещанието си със симпатично мастило. Желанието на завещателя е ясно изразено, а и наследницата е единствената му жива роднина. Колко умно от негова страна! Предвидил е всяка стъпка, която ще предприеме онзи, който търси. И аз като глупак постъпих точно както той е очаквал. Поръчва да му доставят две бланки за завещания, накарва прислужниците да се подпишат два пъти, сетне прави номера, като пише второто си завещание със симпатично мастило върху зацапана хартия. Намира някаква основателна причина, за да помоли сладкаря и съпругата му да се подпишат под неговия подпис, сетне сгъва листа като плик, който връзва за ключа на писалището. Сигурно е бил много доволен! Ако племенницата му успее да разгадае номера, значи изборът й да се образова е бил правилен и следователно е напълно достойна за парите му.

— Но тя не разгада номера, нали? — рекох бавно аз. — Несправедливо е! Старецът печели.

— Не е така, Хейстингс. Нима не разбираш? Госпожица Марш доказа своите способности и значението на доброто образование за жените с това, че веднага се обърна към мен. Винаги трябва да потърсиш експерта. Тя напълно доказа правото си да притежава тези пари.

Зачудих се… много се зачудих, какво ли щеше да каже старият Андрю Марш?

Забелязвах, че от известно време Поаро става все по-недоволен и неспокоен. Напоследък нямахме интересни случаи, нищо, върху което дребният ми приятел да упражнява проницателния си ум и забележителната си способност да прави успешни умозаключения. Тази сутрин той захвърли вестника с едно нервно „Уф“ — любимо негово възклицание, което звучеше досущ като котешко кихане.