Агата Кристи - Поаро разследва

— Постъпил е малко жестоко с вас, мадмоазел, след като сте единственият кръвен роднина на господин Марш.

— Не гледам така на нещата. Чичо Андрю честно ме предупреди и аз избрах своя път. След като не се подчиних на волята му, той е бил напълно свободен да остави парите си на когото пожелае.

— Завещанието било ли е изготвено от адвокат?

— Не. Написано е на бланка за завещания, а свидетели са били едно семейство, мъж и жена, които работят за чичо ми и живеят в къщата.

— Сигурно има възможност да се оспори завещанието?

— Нямам никакво намерение.

— Значи гледате на него като на предизвикателство от страна на чичо ви, така ли?

— Точно така.

— Дааа… и то определено си е предизвикателство — отбеляза замислено Поаро. — Някъде в тази стара фермерска къща, строена безразборно, чичо ви е скрил голяма сума пари или по-вероятно друго завещание, като ви е дал една година, за да използвате знанията и изобретателността си да го откриете.

— Точно така, мосю Поаро. Но съм убедена, че вашата изобретателност е далеч по-добра от моята.

— Хайде сега! Много мило от ваша страна. Моите сиви клетки са на ваше разположение. А вие самата не се ли опитахте да търсите?

— Само отгоре-отгоре, но твърде много уважавам ума на чичо си, за да допусна, че задачата е лесна.

— Носите ли завещанието или копие от него?

Госпожица Марш му подаде документа през масата. Поаро го изчете, като от време на време кимаше с глава.

— Направено е преди три години, на двайсет и пети март. Посочено е и времето — 11 часа сутринта. Това навежда на някои мисли. Стеснява кръга на търсенето. Друго завещание, направено дори половин час по-късно, би променило всичко. Eh bien, мадмоазел, представихте ми един уникален и предизвикателен проблем. С най-голямо удоволствие ще го разреша. Колкото и да е бил умен чичо ви, сивите му клетки едва ли са като тези на Еркюл Поаро!

„Ама наистина! Суетността на Поаро е потресаваща“ — помислих си аз.

— За щастие в момента не съм ангажиран с нищо. Още тази вечер двамата с Хейстингс ще отидем в „Крабтрий Манър“. Надявам се, че семейството, свидетелствало при подписване на завещанието, е все още там?

— Да, фамилията им е Бейкър.

На следващата сутрин започнахме с огледа на фермата. Бяхме пристигнали предната вечер. Господин и госпожа Бейкър ни очакваха. Госпожица Марш ги беше предупредила с телеграма. Изглеждаха симпатична двойка. Мъжът беше кокалест, с червени бузи и приличаше на спаружена ябълка. Съпругата му беше едра жена, която излъчваше типичното девънширско спокойствие.

Уморени от пътуването, първо с влак, след това от гарата с кола, ние си легнахме веднага след вечерята, която се състоеше от печено пиле, ябълков пай и девънширски крем. На сутринта ни поднесоха чудесна закуска, след което се настанихме в малка стая с ламперия, която е служила за кабинет и дневна на покойния господин Марш. До стената имаше писалище с надстройка, пълно с прилежно подредени документи. Едно голямо кожено кресло ясно говореше, че е било любимото място на господаря. На противоположната стена имаше голямо тапицирано канапе. До прозорците бяха наредени столове, облечени в същата като на канапето старомодна дамаска.

— Eh bien, mon ami, трябва да набележим плана ни за действие — каза Поаро и запали една от своите тънки цигари. — Вече огледах къщата, но смятам, че ключът към загадката трябва да се търси в това помещение. Необходимо е много внимателно да прегледаме документите в писалището. Разбира се, не очаквам да намерим сред тях завещанието, но е твърде възможно някое на пръв поглед незначително листче да разкрие тайната на скривалището. Но първо трябва да получим малко информация. Моля те, позвъни на прислугата.

Направих го. Докато чакахме, Поаро започна да се разхожда напред-назад и одобрително да кима с глава.

— Този господин Марш е бил човек на реда. Погледни колко прилежно са подредени документите. Ключовете за всяко чекмедже са надписани, както и този за шкафа до стената. Виждам, че и в шкафа порцелановите съдове са подредени много симетрично. Такава радост за душата. Тук нищо не дразни окото… — Изведнъж той рязко спря и се втренчи в ключа на капака на писалището. Към него беше завързан зацапан плик. Поаро се намръщи и го издърпа от ключалката.

На плика бяха надраскани думите: „Ключ за капака на писалището“. Почеркът беше необработен и някак си съвсем не приличаше на надписите на останалите ключове.

— Това е писано от някой друг — намръщи се приятелят ми. — Готов съм да се закълна, че не е от господин Марш. Но кой друг е влизал в къщата? Само госпожица Марш и, ако не греша, тя също обича реда.