Агата Кристи - Поаро разследва

Появи се Бейкър.

— Бихте ли повикали съпругата си, за да ни отговорите на няколко въпроса?

Бейкър излезе и след малко се върна с жена си. Тя избърса ръцете си в престилката и засия.

С няколко думи Поаро им обясни целта на посещението ни. И двамата с готовност пожелаха да ни помогнат.

— На нас не ни се иска госпожица Вайълет да изпусне туй, дето си е нейно — заяви жената. — Нямаше ли сърце тоя човек, та да остави всичко на разни болници?

Поаро започна да ги разпитва. Да, двамата си спомняха как господарят е подписал завещанието си пред тях. Малко преди това той изпратил Бейкър до съседния град да му купи две готови бланки за завещание.

— Две? — попита рязко Поаро.

— Да, сър, предполагам за всеки случай. Току-виж сбъркал… То и така си стана. Ние подписахме едно…

— По кое време на деня беше?

Бейкър се почеса по главата, но жена му реагира по-бързо и каза:

— Ами ще ви кажа. Току-що бях сложила млякото за какаото му в единайсет. Не помниш ли? Цялото беше изкипяло върху печката, когато се върнахме в кухнята.

— А после?

— Другото беше след един час. Извика ни пак и ни рече: „Направих грешка и скъсах предишното. Ще ви помоля пак да се подпишете.“ После господарят ни даде по една хубава сума. „Не съм ви оставил нищо в завещанието си, но всяка година ще получавате по една такава сума, която ще ви потрябва, когато аз умра.“ Тъй рече.

Поаро се замисли. Не след дълго отново попита:

— Какво направи господин Марш, след като се подписахте втория път? Знаете ли?

— Отиде в селото, за да се разплати с търговците.

Отговорът им не се понрави много на Поаро и той опита друго. Показа им ключа от писалището и надписа.

— Това почеркът на господаря ви ли е?

Може би си въобразявах, но ми се стори, че Бейкър се поколеба малко, преди да отговори:

— Да, сър, негов е.

„Лъже! — помислих си аз. — Но защо?“

— Господарят ви пускал ли е наематели в къщата? През последните три години тук живели ли са непознати хора?

— Не, сър.

— Ами посетители?

— Само госпожица Вайълет.

— Чужди хора влизали ли са в тази стая?

— Не, сър.

— Забравяш онези работници, Джим — припомни му жена му.

— Работници? — завъртя се към нея Поаро. — Какви работници?

Тя обясни, че преди около две години и половина повикали работници да направят някои поправки в къщата. Смътно си спомняше какви точно. Изказа мнение, че по-скоро било прищявка на господаря им и според нея били съвсем ненужни. Част от времето работниците майсторили нещо в кабинета, но тя не можа да каже какво точно, защото докато работели, господарят не им разрешавал да влизат вътре. За съжаление не помнеха името на фирмата, от която са били наети работниците, а само че била в Плимут.

— Напредваме, Хейстингс — потърка доволно ръце Поаро, когато семейство Бейкър излезе от стаята. — Очевидно е направил второ завещание и е повикал работници от Плимут, за да подготвят подходящо скривалище. Вместо да си губим времето да разковаваме пода и да разбиваме стените, ще отидем в Плимут.

С малко затруднение успяхме да се доберем до информацията, от която се нуждаехме. След един-два опита най-сетне открихме фирмата, към която се е обърнал господин Марш.

Работниците бяха от дълги години във фирмата и се оказа лесно да открием двамата мъже, които са изпълнили поръчката му. Те много ясно си спомняха за нея. Наред с многото дребни поправки били извадили една от тухлите на старомодната камина, направили дупка и така нагласили тухлата, че да не личи отвън. Работата била доста трудна, пък и старият господин бил много претенциозен. Човекът, с когото разговаряхме, се казваше Когън. Беше едър мъжага с пищни мустаци. Стори ми се интелигентен.

Върнахме се в „Крабтрий Манър“ с приповдигнат дух и след като заключихме вратата на кабинета, се опитахме да се възползваме от новата информация. От външната страна на камината тухлите по нищо не се различаваха. Но когато започнахме да натискаме тук-там, изведнъж се отвори дълбока кухина.

Поаро нетърпеливо си пъхна ръката вътре. Лицето му изведнъж помръкна. Извади ръката си и в нея държеше парче от полуизгоряла хартия. В кухината нямаше нищо друго.

— По дяволите! — изруга ядосано той. — Някой ни е изпреварил.

Разгледахме парчето хартия. Очевидно беше остатъкът от онова, което търсехме. Виждаше се част от подписа на Бейкър, но не и съдържанието на завещанието.

Поаро се отпусна на един стол. Изразът на лицето му би бил комичен, ако не бяхме толкова отчаяни.