Агата Кристи - Поаро разследва

— Не смея, мосю Поаро. Дукът е човек със странен характер — ревнив, подозрителен и склонен да вярва на най-лошото. Това значи веднага да развалим годежа си.

— Боже, Боже! — възкликна Поаро с изразителна гримаса. — И какво искате от мен, милейди?

— Мисля, че бих могла да помоля мистър Лавингтън да ви се обади. Ще му кажа, че вие сте упълномощен от мен да говорите по въпроса с него. Може би ще успеете да намалите сумата, която той иска.

— Каква сума споменава той?

— Двайсет хиляди лири — невъзможно голяма сума. Съмнявам се дали ще мога да намеря и хиляда.

— Вие бихте могли да вземете назаем парите с оглед на предстоящия ви брак — но се съмнявам дали ще можете да получите и половината от тази сума. Освен това… eh bien, противна ми е мисълта, че трябва да платите! Не, интелектът на Еркюл Поаро ще разгроми враговете ви! Изпратете ми този мистър Лавингтън. Смятате ли, че той ще дойде с писмото?

Младата жена поклати глава:

— Едва ли. Той е много предпазлив.

— Предполагам, че наистина притежава писмото, нали?

— Показа ми го, когато отидох в дома му.

— Ходили сте в дома му? Това е било много неблагоразумно, милейди.

— Наистина ли? Бях толкова отчаяна! Надявах се молбите ми да го трогнат.

— Oh, la la! Лавингтъновците от този свят не се трогват от молби! Той дори ще ги изслуша с голямо удоволствие, защото ще му покажат какво значение придавате на документа. Къде живее този хубавец?

— В Буона Виста, Уимбълдън. Отидох там по тъмно…

Поаро изпъшка. Дамата продължи:

— Заявих му, че ще съобщя на полицията, това беше накрая, но той само ми се присмя по ужасен начин. „Непременно, драга моя лейди Милисънт — каза той, — постъпете, както желаете.“

— Да, това едва ли е работа за полицията — промърмори Поаро.

— „Но аз мисля, че ще постъпите по-умно — продължи той. — Вижте, тук е вашето писмо — в тази малка кутийка от китайска главоблъсканица!“ И ми го показа да го видя. Опитах се да я сграбча, но той беше по-бърз. С ужасна усмивка сгъна писмото и пак го прибра в малката дървена кутийка. „Тук е на сигурно място, уверявам ви — добави той, — а самата кутийка ще бъде на такова хитро местенце, че никога няма да я намерите.“ Очите ми се насочиха към малкия сейф в стената, но Лавингтън поклати глава и се изсмя. „Имам си по-добър сейф от този“ — заключи той. О, беше отвратителен! Мосю Поаро, мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

— Имайте вяра в татко Поаро. Ще намеря начин.

Тези уверения звучаха чудесно, мислех си аз, докато Поаро изпращаше красивата си клиентка по стълбите, но ми се стори, че ни очакваше костелив орех. Доверих опасенията си на Поаро, като се върна. Той кимна замислено.

— Да, решението не е от тези, които се набиват в очите. Той държи камшика, този мосю Лавингтън. За момента не виждам как можем да го надхитрим.

Мистър Лавингтън ни се обади още същия следобед. Лейди Милисънт бе казала истината, представяйки ни го като ужасен човек. Направо ми се прииска да го изритам надолу по стълбите. Той беше нагъл и груб, надсмиваше се над деликатните предложения на Поаро и изобщо се показваше като господар на положението. Не можех да се отърва от чувството, че този път Поаро не беше в стихията си. Изглеждаше обезсърчен и оклюмал.

— Господа — каза Лавингтън, като си вземаше шапката, — ние, изглежда, не направихме нито крачка напред. Въпросът стои така — ще направя на лейди Милисънт отстъпка, тъй като тя е толкова очарователна млада дама! — И той зловещо се изкиска. — Смъквам цената на осемнайсет хиляди. Днес заминавам за Париж — имам да уреждам там една дребна сделка. Ще се върна във вторник. Ако не получа парите до вторник вечер, писмото ще отиде при дука. Не ми казвайте, че лейди Милисънт не може да намери парите. Някои от приятелите й с радост ще заемат необходимата сума на такава хубава жена — стига тя да ги помоли както трябва.

Лицето ми пламна и аз пристъпих крачка напред, но Лавингтън бе побързал да напусне стаята, щом довърши фразата си.

— Господи! — извиках аз. — Нещо трябва да се направи! Просто не мога да ви позная, Поаро.

— Имате храбро сърце, приятелю — но сивите ви клетки са в плачевно състояние. Нямам желание да впечатлявам мистър Лавингтън със способностите си. За колкото по-плах ме мисли той, толкова по-добре.

— Защо?

— Любопитно е — измърмори Поаро, — че изразих желание да върша противозаконни неща малко преди да ни посети лейди Милисънт!

— Възнамерявате да влезете с взлом в къщата му, когато него го няма? — изпъшках аз.