Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Дорией прие това в буквален смисъл и се изпъчи горделиво, но аз подозирах, че Дионисий имаше предвид следното: когато боговете дарили Херакъл със сила и мъжество, те същевременно му отнели разума.

Времето течеше и Дионисий реши да започне последните приготовления, а на мен ми каза да проверя по списъка с вещите дали Кринип не си е присвоил повече, отколкото му се полагаше. Дорией заяви, че няма намерение да участва в никакви обири и няма да убива никого, тъй като е под достойнството му. Остатъкът от нощта той реши да прекара при съпругата си Танаквил, за да се прости с нея и да уговори тайните условни думи и знаци, които трябваше да се предадат на синовете й в Сегеста, както и на сиканите в горите на Ерикс, щом се разгори бунтът. Той се съгласи с желание да се погрижи също и за Арсиное и нещата, които тя трябваше да вземе със себе си. Все пак не бях сигурен дали Дорией ще се справи както трябва, затова помолих и Микон да следи Дорией и да има грижа дори за котката, на която явно съдбата беше отредила да отплава с нас.

Всичко беше извършено точно по план, както предвидихме. Стражата в дома на Кринип не оказа съпротива и остави оръжието си още при първата заплаха. Хората на Дионисий им вързаха ръцете и ги удариха по главите, за да не се усъмни никой във верността на тези стражници към Кринип. Самият Кринип беше оставил на видно място ключа за подземията, за да не се наложи да разбиваме красивата порта, която водеше към тях. След като се добрахме до съкровищата си, моряците на Дионисий ги отнесоха на гърбовете си до пристана под освиркванията на нощната стража по улиците. По-едрите и по-неудобни за носене вещи Дионисий разпиля собственоръчно из къщата на Кринип — това беше уговореният прощален дар за тирана и семейството му. Но го извърши без особено желание, само за да не наруши дадената вече дума. Аз също бях обзет от яд, като гледах колко много скъпи вещи остават в дома на алчния Кринип.

Дионисий обаче ме успокои и каза, че грабенето е винаги по-лесно, отколкото продаването на придобитата с кръв плячка на разумна цена. Загубата ни беше неминуема още от момента, в който съкровищата ни се намериха в подземията на тирана.

Моряците, които не бяха малко, се трудиха цяла нощ. Те пренесоха на корабите и жертвеното месо, изпечено на олтара на Посейдон, и отмъкнаха някои неща от къщите на Химера — мехове с вино, зехтин и торби с грах. Дионисий махна пренебрежително, чул оплакванията и виковете на ограбените граждани, а когато женският плач стана почти непоносим, той заключи:

— Оплакват мъжете си, които тръгват на опасен морски път. Плачът и стенанията са нещо естествено за женското поведение и ние не можем да им заповядваме да замълчат. Уверен съм, че скоро ще се смеят от радост, когато родят красиви и здрави младенци. Ясно е, че оставихме вечна следа в Химера!

Но и на него, както и на мен, му беше трудно да се раздели с Химера, града, в който преживяхме толкова много незабравими спокойни часове.

Бяхме сред последните, които напуснаха града. След като се убеди, че Дорией, Арсиное и Микон са вече на кораба, Дионисий даде знак на хората си, които бързо се разправиха с градската стража, която ни наблюдаваше недоброжелателно. Както беше уговорката с тирана на града, кръвта на градската стража беше плисната пред вратите на града, и то доста обилно, сякаш моряците искаха да облекчат болката си от раздялата с жените си и с града. За спомен от Химера те снеха с голям труд каменния петел от градските врати и го качиха на един от корабите.

Пролетната нощ бе огласена от всевъзможни звуци. Вълните се блъскаха с шум в прибрежните камъни. Мракът все още не беше отстъпил на зората и хората различаваха едва-едва силуетите на другарите си. Щом усети под нозете си клатещата се палуба, Дионисий взе да върти нос, за да определи посоката на вятъра, погледна на север, на запад и накрая каза:

— Турмс, повелителю на ветровете, направи така, че да се вдигне лек вятър, иначе бялата ти кожа като дреха ще падне в нозете ти.

Навярно само се шегуваше, тъй като не последва команда за вдигане на платна. Той разпореди само корабът да бъде приготвен за отплаване и гребците да бъдат готови по местата си. Двата петдесетвеслени съда вече напредваха към открито море и се скриха в тъмнината от погледите ни. До нас достигаха само далечните удари по гонга, определящи такта на гребците. Но ето че Дионисий даде тихо някаква заповед на кормчиите и на началниците на гребците. Три реда весла с шум се врязаха в морската вода, а под палубата се дочуха болезнените крясъци на гребците, които, несвикнали с новите гребла, бяха успели вече да прищипят пръстите си между отворите и веслата. Бавно и предпазливо започнахме да се отдалечаваме от брега.