Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

След като разбраха, че са обречени, картагенците от втория кораб се върнаха на брега и се укриха из крайбрежните храсти. Към тях се присъединиха и останалите живи финикийци и скоро откъм гората започнаха да свистят стрели. Ние се защитавахме с голям труд от тях, като се прикривахме с щитовете си. Стрелите, които попаднаха в отворите за веслата, раниха двама от гребците, така че Микон взе да ги преглежда и превързва. Дъждът от стрели се усилваше все повече и повече, поради което Дионисий заповяда да обърнем към открито море:

— Имат късмет, че войската им се състои повече от стрелци, отколкото от бойци с мечове. Впрочем, както знаете, те изобщо не са страхливци…

В това време картагенците се бяха заели да извадят от водата ранените, като се приканваха едни друг с викове и ни заплашваха с юмруци. Ругаеха ни на различни езици, дори и на гръцки. Повечето бяха с медни на цвят тела, но имаше и негри, и жълти. Разсърден, Дорией заудря меча о щита си и предложи:

— Хайде да слезем и да убием всички, които останаха живи. Омръзна ми да слушам оскърбленията им. В края на краищата — кой тук е победител?!

Дионисий го изгледа замислено и отвърна:

— Само да напуснем кораба, и финикийците ще ни примамят навътре в гората и ще ни избият. Този съд, който потопихме, е вече негоден, но другият кораб трябва да бъде запален на всяка цена, дори и да бъде забелязан димът му, за да не тръгне да ни преследва.

— Запалването на кораб е не по-малко почетна работа от истинския бой — заяви Дорией. — Разреши ми да сляза на брега и да увелича славата си. Ще отвлека вниманието на картагенците, а в това време някои от нашите хора ще подпалят кораба.

Дионисий се направи на извънредно учуден, но влезе в спор с Дорией.

— Сам каза това, за което си мислех, но не смеех да те помоля, тъй като се страхувах да не те обидя. Защото смел воин като теб не бива да се изпраща да върши работа, която не е по сърцето му.

Дорией едва изчака Дионисий да довърши и започна да вика, че са му нужни доброволци, които да свършат с него тази работа. Фокейците обаче се оказаха изведнъж доста заети и само когато Дионисий спомена, че по всяка вероятност корабът, който трябваше да бъде запален, е натоварен с ценни трофеи, се образува прилична група от доброволци.

Когато съдът се приближи до брега, спартанецът първи скочи на сушата. Двама от нашите воини, с огниво, прахан и два съда с мазнина се насочиха незабелязано към картагенския съд, а петдесетвесленият ни кораб отстъпи назад, за да не прихване огъня.

При вида на Дорией, който стоеше сам на брега със застрашително вдигнат щит и копие под мишницата, целият облечен в бляскави бойни доспехи, картагенците зяпнаха от учудване. Дорией започна да крещи и да тропа, като ги призоваваше да се бият. Най-сетне финикийците забелязаха, че от кораба им се издига стълб дим, и хукнаха да го спасяват. Те бяха двадесетина души, все хоплити, към които Дорией се спусна стремглаво и успя да убие четирима от тях с копието си, преди да разберат какво всъщност става. След това той извади меча си и като призоваваше яростно Херакъл да го води в битката, се спусна към останалите. Финикийците изпаднаха в ярост и в ужас от подобно дръзко поведение и двама от тях хукнаха да се спасяват, а останалите загинаха от меча на Дорией — в това число и един от военачалниците им, който в яростното си заслепление направо се наниза на меча на спартанеца.

Като гледаше Дорией, Дионисий ругаеше, скубеше си брадата и викаше:

— Ето това се казва воин! И защо точно него трябваше да го ударят с весло по главата при Ладе?

Колкото да си поеме дъх, Дорией се наведе и откъсна от ушите на убития си враг златни обици, след което смъкна и от шията му верига със златна лъвска глава. През цялото време трябваше да се пази от стрелите, които свистяха към него. Ние дочувахме звъна им, когато отскачаха от щита му и ризницата му.

През това време фокейците, които бяха проникнали на финикийския съд и го бяха подпалили, претърсваха основно съдържанието му от носа до кърмата и чак когато решиха, че не си заслужава да се търси повече, те го поляха с мазнината от двата съда, хвърлиха се във водата и заплуваха към нас. През това време пламъците на горящия кораб се вдигнаха високо към небето.

Дорией измъкна от щита си няколко вражески копия, хвърли ги на земята и ги стъпка с крака. След това извади и от бедрото си една забила се там стрела, а подир малко и друга, която проби бузата му. Финикийците, като видяха, че лицето му се обагри от кръв, се зарадваха и към спартанеца заваля нов дъжд от стрели и копия. Дорией, който куцаше силно, се нахвърли отново към врага. В гнева си той беше толкова страшен, че картагенците отстъпиха назад към гората. Някои от воините призоваваха ужасени бог Меликерт 30 30 Син на митичния тивански цар Атамант и Ино. За да се спаси от обезумелия си баща, се хвърля заедно с майка си в морето. Превръща се в божество и става покровител на моряците. — Б.пр. .