Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— В никакъв случай не бих приела такъв дар, ако не беше желанието ми да бъда наравно с онази млада жрица, която получи тогава също такава верига с лъвска глава. Но как бих могла да се отплатя за добротата ти? Аз се държа тъй свободно с теб само защото вие с Турмс сте приятели.

Длъжен съм да призная, че докато слушах разговора им, аз съвсем не изпитвах приятелски чувства. Чак когато Арсиное се убеди, че у спартанеца няма нищо друго ценно, тя стана бавно, разтри коленете си и заяви, че не иска повече да мъчи Дорией, който навярно изпитва болка от раните си.

Дионисий заповяда да бъде увеличена скоростта, за да можем колкото се може по-бързо да излезем в открито море и да не се отклоним към брега, откъдето биха могли да ни забележат. Но той беше видял всичко, което се случи между Арсиное и Дорией, и се приближи към нас, като разсеяно галеше златната обица на собственото си ухо.

— Арсиное — произнесе почтително той, — хората ми мислят, че на кораба ни е дошла някоя богиня, и присъствието ти тук ги смущава. Ако им позволиш дълго да ти се любуват, кой знае какви мисли биха се родили в главите им! Затова най-добре е ти и Турмс да слезете долу и ти да не се показваш много-много на палубата.

По израза на лицето й разбрах, че тя се готви да му възрази, и затова реших да се намеся незабавно:

— Никой не те принуждава да слезеш долу, Арсиное. И все пак жалко за бялата ти кожа. Скоро тя ще стане съвсем червена от слънцето.

Арсиное извика уплашено и започна да придърпва диплите на туниката върху раменете си.

— Защо не ми каза по-рано? — упрекна ме тя и заслиза към малката каюта, която беше приготвена за нея под палубата. Аз я последвах и щом влязохме вътре, тя се обърна към мен и каза: — Не се сърди, Турмс, и не мисли лоши неща за мен. Кълна се, още сега бих хвърлила даровете на спартанеца в морето, ако ми обещаеш, че няма да ме гледаш вече така! Вярно е, че имам слабост към украшенията и че ми е приятно да получавам подаръци от мъже — особено ако това са редки и скъпи вещи. Турмс, любими, надявам се, не си забравил, че досега от теб не съм получила нищо освен няколко парцала и този прост камък. — Тук тя се върна към мен, прегърна ме и добави: — Но не мисли, че чакам от теб подаръци! Ти самият си подарък за мен. Не бих могла и да мечтая за нещо по-добро, моля те само, не бъди дребнав и не ми забранявай да взимам от другите това, което ми се полага като на красива жена. Истина е, че те обичам такъв какъвто си и когато сме заедно, на мен ми е достатъчна тръстикова постеля и къс осолена риба за обяд. И все пак по-добре би било, ако имаме красив дом и прислуга, която да го поддържа. Тъй че разреши ми да мисля и за бъдещето и да посъбера малко злато.

Думите й смекчиха болката ми, тъй като тя ми даваше да разбера, че има намерение да живее с мен до края на живота си. След като забеляза, че гневът ми се изпари, тя ме погали по бузата и помоли:

— Турмс, опитай се да разбереш своята Арсиное и не мисли само как стоят нещата за теб. Красотата — това е единственото богатство, което притежавам и което няма да бъде вечно. Трябва да разбереш, че имам намерение да се възползвам от красотата си, докато я имам. Обичай ме такава, каквато съм, с всичките ми недостатъци, и не се стреми да ме променяш!

— Ах, Арсиное — въздъхнах аз, — не е възможно човек да отгатне каква е следващата стъпка, която ще предприемеш. Ти си тъй загадъчна. Но може би именно затова те обичам толкова много и страдам тъй безумно… Стига само да протегна ръце, за да те прегърна, и ти ми се изплъзваш. Кажи, Арсиное, как да се доближа до теб?

Тя отвори широко очи, погледна ме безсрамно и отвърна:

— Е, Турмс, трябва да решиш сам, не мога да ти дам съвет…

Зад преграда от корабни греди дочувах плясъка на веслата и шума на вълните. Отново бяхме сами. Тялото й не знаеше умора и с всеки миг тя ми се струваше все по-жизнена. Към привечер Арсиное беше все още свежа и весела, а аз се чувствах като изцеден. Тя си оставаше винаги по-издръжлива от мен.

Гребците бавно въртяха веслата, а този който отмерваше такта с бронзовия гонг, го вършеше със сънливи движения. Дионисий седеше заедно с Микон и Дорией на кърмата и беше подпрял лакът на един от прощалните подаръци на Кринип — миризлива овча кожа. Тримата пиеха вино и явно бяха в добро разположение на духа. От време на време Дионисий се провикваше към гребците да действат по-усърдно, но през по-голяма част от времето седеше мълчалив и слушаше какво му говори Микон. А той се беше впуснал в обяснения за отвъдното, за престола на забравата, за посвещението и завръщането.