Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Натрупахме старателно мъх и листа, ръцете ни се докосваха, докато го правехме, и на мен ми беше приятно да усещам топлината на девичите пръсти.

— Нямам намерение да осведомявам Арсиное, че разбих главата на котката й — съобщих аз.

Ханна ме погледна с лъчистите си очи.

— И няма нужда — каза тя. — Котката често бродеше сама нощем, та господарката и без това се опасяваше, че може да й се случи нещо лошо.

— Ханна — казах аз, — не разбираш ли, че ще бъда свързан с теб, ако имаме обща тайна?

Тя вдигна очи, погледна ме без страх.

— Турмс, аз съм свързана с теб още откакто ми позволи да бъда в обятията ти под светлината на луната на стълбите пред къщичката на Кримис.

— Е, тази тайна не е кой знае какво — продължих аз, — просто не обичам напразни кавги… Досега никога не съм лъгал Арсиное.

Стана ми приятно и топло от нежния й поглед, без да изпитвам никакви непристойни желания. В ума ми по онова време нямаше и мисъл за друга жена освен Арсиное. Сигурно Ханна го разбра, защото наведе покорно глава и стана рязко, тъй че цветето падна от косата й.

— Турмс — каза тя, — лъжа ли е, ако си замълчиш за нещо? — Настъпи с крак цветето и го смачка.

— Всичко това е доста сложно — отвърнах. — Разбира се, аз бих излъгал Арсиное, ако се правя, че не знам къде е котката й. Но съм толкова привързан към жена си, че не искам да й причинявам болка, като й разкажа за жестоката си постъпка. Заради Арсиное ще замълча, но лъжата ще си остане завинаги с мен и ще гори сърцето ми.

Ханна докосна разсеяно гърдите си, заслуша се в биенето на собственото си сърце и призна:

— Да, ти си прав, Турмс, лъжата изгаря сърцето на човека и аз чувствам вече паренето й. — Тя се усмихна странно, погледна ме и възкликна: — О, колко ми е приятно да лъжа заради теб, Турмс! — След което се обърна и побягна.

Върнахме се поотделно в пещерата и повече никога не говорихме за котката. Арсиное тъгува известно време по нея, но постепенно я забрави, тъй като и имаше много грижи с децата. Освен това тя оплакваше котката преди всичко от тщеславие: беше загубила животинче, каквото сиканите не притежаваха. Колкото до мен, аз изобщо не тъгувах по лукавото мъркане на котката.

И без това предостатъчно ме угнетяваха безпокойството, което ме беше обзело, и знаменията, които все още не можех да разтълкувам. Скоро трябваше да тръгвам — знаех това, но не знаех накъде. Нямах средства, за да се върна в развития свят, където човек може да си купи благоразположението на хората, ако няма приятели. Единственият ми приятел беше Ларс Алсир, а аз не знаех дали той все още е в Химера. Тъй или иначе, едно завръщане в Химера би означавало сигурна смърт, тъй като там ме познаваха, познаваха и Арсиное. Отгоре на всичко бях задължен на Алсир и дори мисълта за дълга ми беше крайно неприятна.

Замислих се над сегашното си положение и установих, че съм също толкова беден, както когато Танаквил ни изгони от Сегеста, тъй като бях приел обичаите на сиканите и не притежавах нищо друго, освен дрехите на гърба си и оръжията си. Арсиное имаше само лунния камък и няколко тънки листа, изковани от сребро, които бяха единственото й украшение. Сиканите не познаваха парите. Ако понякога по време на походите си се снабдяваха със сребърни монети, те не знаеха какво да правят с тях, освен да изковат украшения. Единственото ни богатство беше Ханна и аз в никакъв случай не исках да я продавам.

В това състояние на тревога аз все по-често се обръщах към богинята покровителка и шепнех:

— Богиньо, свещена девственице, ти си ме хранила, хранила си и семейството ми, дарила си ни и с дрехи на гърба. Но ти самата се появи пред мен още когато живеех в Ефес. Дойде при мен в образа на Хеката и ми обеща, че никога няма да ми липсва нищо и всички земни блага ще са достъпни за мен. Спомни си обещанието, богиньо, сега, когато имам нужда от злато и сребро!

По време на следващото пълнолуние Артемида се яви в съня ми и отново бе взела образа на Хеката. Видях трите й ужасни лица, видях и тризъбеца в ръката й. Черното й куче се притискаше в краката й и лаеше с невъобразима злост. Събудих се, целият облян в студена пот — дори и благоразположена, Хеката беше ужасна. Реших, че съм разбрал този път знака й — тя държеше тризъбец, значи трябваше да потегля по море.

След като ужасът от съня отмина, изпитах силно чувство на радост, скочих, без да чакам утрото, и хукнах да се скитам из гората. Около свещения камък заварих няколко сикани, които се ослушваха и твърдяха, че към нас се приближават пришълци. Предложих им: