Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Поставях си подробни глупави въпроси, защото ме беше страх да си призная огромната сила на любовта ми към Майтреи. Естествено, прегръдките на Женя ме отвратиха дълбоко. Сега съм сигурен, че ще мине много време, преди да имам отново куража да се приближа до жена, и то само ако обстоятелствата се променят. Обичам Майтреи, само нея! И скърцах със зъби, измислях всякакви милувки, които убиваха горката Женя, а мене озлобяваха още повече, защото не успяваха да ме оскотят колкото бих искал, не успяваха да заличат от живия спомен на чувствата ми другата, единствената — Майтреи.

Попитах я:

— Защо тогава се хвърли на врата ми?

— Бих искала да обичаш и мене като Майтреи — каза тя, като ме гледаше със сините си безизразни очи.

Занемях. Възможна ли е такава жажда за самоизмама, такъв копнеж за любов?

— Ти ми разказваше как си обичал Майтреи, а аз мислех за себе си, колко самотна и нещастна съм била, и едва сдържах сълзите си…

Вярвам, че разбра, че никога няма да мога да я обичам; нито дори плътски. Излязох призори от стаята й изтощен, с нечовешки ясно съзнание, а тя остана в леглото, разхвърляно от спазъма на опитите ми да забравя Майтреи.

… Изпратих я в понеделник до потока, който тече през боровата гора. Защо ли господ я изпречи на пътя ми? Женя Исак, ще се срещнем ли някога?

Останах отново сам, отвратен, замаян, опитвах се да разбера какво ще стане с мене, опитвах се да се върна в сладкия сън с Майтреи. Няма да успея никога да опиша всичко, което ми мина тогава през ума в дългите седмици след заминаването на Женя. Спомням си смътно за безсъниците си, за безплодността на дните. И сякаш всичко премина в един миг; събудих се една сутрин малко по-рано, гледах изненадан слънцето в лицето ми, светлината, зеленината. Избавил се бях от нещо тежко, от нещо убийствено. Идваше ми да пея, да тичам. Не зная как стана това. Товар сякаш се беше свлякъл от мене, в душата ми бе нахлуло нещо ново.

И тогава се върнах.

… По цял ден търся работа по канторите на пристанището. Обещанието на В., че ще ми намери място за преводач от френски в консулството, все не се осъществява. Имам само още стотина рупии, макар че много хора тук ми дължат пари. Харолд се държи с мене много лошо. Помолих го да живеем в една стая, защото от 15-и съм принуден да се преместя, а той ми отказа, като изтъкна глупава причина — че не съм бил християнин! Не можел да спи в една стая с идолопоклонник! Истината е, че знае всичко, знае, че вече нямам пари, нито надежда за голяма заплата. Госпожа Рибейро, като ме вижда сега с мръсна риза, забравя всичкото добро, което съм й сторил въпреки цялата си бедност. Едва ми поднася чай, когато отивам да видя Харолд. Нямам вече нищо за продан. Останах с шест-седем ризи. Обезсърчителен ден; много, твърде много неприятности.

… Среща с Кхока. Пак ми носи писмо от Майтреи. Отказах да го приема. Казах му, че съм дал дума на инженера. (Но дали съм я дал? И сега не знам.) Кхока твърди, че Майтреи много ме моли да се срещнем веднъж или в парка Бхаванипур, или в някое кино, или пък да ми се обади по телефона. Отказвам всичко, недвусмислено, ожесточено, и дълбоко страдам. Какъв смисъл има да започвам отначало, когато всичко ще свърши пак там — в сълзи, в безумие?

— Кажи й да ме забрави! Алън е мъртъв! Кого чака тя сега?

Мисля си дали има някаква безумна постъпка, чрез която Майтреи би могла отново да стане моя, и то завинаги. Но не намирам нищо, не мога да измисля нищо. Да избягам с нея в чужбина… Но как да я открадна, как да проникна в Бхаванипур, пазен от Сен?… И има може би още нещо — може би не я заслужавам вече. Не зная нищо, нищо. Бих искал да ме забрави, да не страда повече. Нашата любов беше дотук.

… От вчера сутринта телефонира на всеки час. „Къде е Алън? Искам да говоря с Алън! Кажете му, че има нещо спешно от Майтреи, от любимата му!“ Госпожа Мактайър най-сетне се възмущава. Казва ми:

— Алън, ела, че да се свърши!

Иде ми да я перна през устата, но се усмихвам диво. Нека, нека повече, по-кърваво, докато падна на колене и завия: господи, стига…

… Вечерта, при Гърти. Добро момиче е, възхитителна, тази моя Гърти. Казвам й:

— Момиче, съвсем съм закъсал. Нямам работа…

И тя ми бутна под масата банкнота от десет рупии.

— Не се тревожи, Алън — смее се, — колко такива си похарчил с мене!… Какво ще пиеш?

— Уиски — поисках аз. — Уиски, защото само така започвам да забравям…

— Какво да забравяш? — мръщи се тя. — Бедността или любовта?