Хорхе Борхес - Смърт и компас

В един юлски ден през 1952 година мъжът в траурни одежди се появи в онова малко селце край река Чако 305. Беше висок и слаб, с индиански черти и безизразно лице на глупак или маскиран; хората се отнасяха към него с уважение не заради самия него, а заради онзи, когото изобразяваше или в когото вече се бе превърнал. Избра си един малък чифлик близо до реката; с помощта на няколко съседки постави дъска върху две дървени магарета и нагласи отгоре картонен ковчег, в който бе положена русокоса кукла. Освен това запалиха четири свещи във високи свещници и подредиха цветя наоколо. Хората скоро заприиждаха. Отчаяни старици, смаяни деца, ратаи, които почтително сваляха корковите си шлемове — всички те минаваха пред ковчега и повтаряха: „Моите съболезнования, генерал е“. Дълбоко покрусен, човекът ги приемаше застанал до възглавето на ковчега със скръстени ръце на корема като бременна жена. Протягаше десницата си, за да стисне ръката, която му подаваха, и отвръщаше с твърдост и примирение: „Това бе съдба. Направихме всичко, което бе в човешките възможности“. Една тенекиена касичка събираше таксата от две песо и мнозина не се задоволиха само с едно посещение.

Що за човек, питам се, бе мъжът, измислил и осъществил този погребален фарс? Фанатик, опечален, безумец или измамник и циник? Дали сам си вярваше, че е Перон, докато играеше зловещата роля на скърбящ вдовец? Историята е невероятна, но действително се случи, и то може би не веднъж, а много пъти, с различни актьори и местни вариации. Тя съдържа съвършения символ на една иреална епоха и е като отражение на някакъв сън или като онази драма в драмата, която можем да открием в „Хамлет“. Мъжът в траур не бе Хуан Перон и русата кукла не бе жената на Перон Ева Дуарте, но и самият Перон не беше Перон, нито пък Ева — Ева; те бяха непознати или безименни фигури (чието тайно име и истинско лице никога не ще узнаем), пресъздаващи една груба митология заради доверчивата обич на предградията.

Сбогувахме се на един от ъглите на „Онсе“ 306.

Обърнах се да те погледна от другия тротоар; ти също се бе обърнала и ми помаха за сбогом.

Между нас течеше река от коли и хора; беше пет часа на един безличен следобед; откъде можех да зная, че онази река е печалният непобедим Ахерон?

Повече не се видяхме, а след година ти вече беше мъртва.

Сега търся в мислите си този спомен, съзерцавам го и ми се струва, че е лъжлив, че зад баналното сбогуване се е криела безкрайната раздяла.

Снощи не излязох след вечеря и — за да проумея тези неща — препрочетох последното наставление 307, което Платон слага в устата на своя учител. Прочетох, че когато плътта умре, душата е свободна.

И ето че сега не зная дали истината е в днешното злокобно тълкувание или в невинното сбогуване.

Защото, ако душите не умират, добре е, че сбогуванията им не са прекалено излиятелни.

Да се сбогуваме, означава да отречем раздялата, да си кажем: Днес си играем на раздяла, ала утре пак ще се срещнем . Хората са измислили сбогуването, защото знаят, че в известен смисъл са безсмъртни, макар и да се смятат за случайни и недълговечни.

Делия, някой ден ще подхванем този несигурен разговор — край коя ли река? — и ще се запитаме дали някога в един град, стопил се в простора, сме били Борхес и Делия.

Мъжът пристигна от Южна Англия в една зимна утрин на 1877 година. Бе червендалест, снажен и дебел, тъй че почти всички неизбежно го взеха за англичанин, пък и той си бе същински Джон Бул. Носеше цилиндър и странно вълнено палто с прорез в средата. Група мъже, жени и деца го очакваха с мъчително безпокойство; алена линия пресичаше гърлото на мнозина от тях, други бяха без глава и вървяха плахо и колебливо, сякаш пристъпваха в мрак. Бяха наближили чужденеца и нейде от задните редове на тълпата се разнесе ругатня, ала старият страх ги сковаваше и не дръзнаха да сторят нищо повече. Напред излезе един военен с восъчна кожа и очи, пламтящи като главня; рошавата грива и тъмната брада сякаш поглъщаха лицето му. Десет-дванайсет смъртоносни рани бяха набраздили тялото му досущ като ивици по тигрова кожа. Щом го видя, чужденецът сякаш се сепна, но след миг се приближи и му протегна ръка.

— Каква печална гледка е да видя един тъй славен воин, сразен от оръжията на коварството! — звучно рече той. — Но затова пък какво дълбоко задоволство изпитвам, задето наредих палачите да изкупят злодеянията си на ешафода на площад „Виктория“!