Хорхе Борхес - Смърт и компас

Ислямът твърди, че в окончателния ден на Съда всеки престъпен създател на образи на живи твари ще възкръсне с творбите си и ще му бъде повелено да им вдъхне живот, ала не ще успее; тогава ще го хвърлят заедно с тях в пламъците на наказанието. Като дете познавах този ужас от призрачното удвояване или умножаване на действителността, само че у мен той се пораждаше пред големите огледала. Щом се спуснеше здрач, безгрешната им безспирна дейност, начинът, по който следяха движенията ми, цялата им космическа пантомима ми се виждаха свръхестествени. Една от настойчивите ми молитви към Бога и към моя ангел хранител бе да не сънувам огледала. Добре си спомням, че ги наблюдавах неспокойно. Понякога се боях, че ще започнат да се отклоняват от реалността; друг път — че ще видя в тях лицето си, обезобразено от странни нещастия. Впоследствие узнах, че по някакъв загадъчен начин този страх отново се е явил на света. Историята е съвсем проста, но много неприятна.

През 1927 година се запознах с едно мрачно момиче — най-напред по телефона (защото Хулия отначало бе само глас без име и лице), а после, една привечер, се срещнахме на някакъв ъгъл. Имаше тревожно големи очи, смолисточерна права коса и строга фигура. Беше внучка и правнучка на федералисти, както аз самият бях потомък на унитаристи 303, но това древно разногласие на кръвта ни за нас бе своеобразна връзка, едно по-пълно притежаване на родината ни. Живееше със семейството си в голяма неуредена къща с много висок таван, сред озлоблението и безвкусицата на почтената бедност. Следобед — а в редки случаи и късно вечер — излизахме на разходка из нейния квартал, Балванера. Вървяхме покрай дебелата стена, ограждаща железопътната линия; веднъж отидохме по Сармиенто чак до сечищата на парк „Сентенарио“ 304. Между нас нямаше нито любов, нито илюзия за любов; долавях у Хулия една сила, която бе изцяло чужда на еротиката, и се боях от нея. За да се сближи с жените, човек често им разправя истински или измислени случки от детството си; навярно някой път съм й разказал за някогашния си страх от огледалата и така през 1928 година посях семената на една халюцинация, която щеше да разцъфти през 1931-ва. Сега току-що научих, че тя е полудяла и огледалата в спалнята й са забулени, понеже в тях виждала моето отражение, надделяло над нейното, трепери и отказва да говори; само казва, че я преследвам по някакъв магичен начин.

Злокобно робуване на образа ми, на едно от някогашните ми лица. Тази омразна участ на чертите ми несъмнено прави и мен самия омразен, но вече не ме е грижа.

Затварям очи и съзирам ято птици. Видението трае секунда, може би дори по-кратко; не зная колко птици съм видял. Определен ли бе броят им или неопределен? Този въпрос включва въпроса за съществуването на Бога. Ако Бог съществува, броят е определен, защото Той знае колко птици съм видял. Ако Бог не съществува, броят е неопределен, защото никой не би могъл да ги преброи. В такъв случай съм видял по-малко от десет птици (да речем) и повече от една, ала не съм видял девет, осем, седем, шест, пет, четири, три или две птици. Видял съм някакво число между десет и едно, което не е девет, осем, седем, шест, пет и тъй нататък. Това цяло число е невъобразимо; ergo Бог съществува.

В Хунин или в Тапалкен разказват следната история. Едно момче изчезнало след индианско нападение; говорело се, че индианците го били отвлекли. Напразно го търсили родителите му; след години един войник, пристигнал от вътрешността на страната, им разказал за някакъв синеок индианец, който можел да е техният син. Накрая успели да се срещнат с него (преданието не е запазило точните обстоятелства, а не искам да си измислям неща, които не зная) и им се сторило, че са го познали. Загрубял от варварския живот в пустошта, този мъж вече не разбирал родния си език, ала се оставил — равнодушен и покорен — да го отведат до дома. Там се поспрял — може би защото и другите се спрели. Погледнал вратата, сякаш не проумявал за какво служи. Изведнъж свел глава, надал вик, прекосил тичешком покрития вход и двата големи двора и се втурнал в кухнята. Без миг колебание бръкнал под почернелия свод на огнището и измъкнал ножчето с рогова дръжка от там, където го бил скрил още като дете. Очите му блестели от радост, а родителите му заплакали, защото разбрали, че наистина са намерили сина си.

Вероятно след този спомен се явили и други, ала индианецът вече не можел да живее между четири стени и един ден поел да търси своята пустош. Бих искал да зная какво е почувствал в онзи главозамайващ миг, когато миналото и настоящето са се слели в едно; бих искал да зная дали изгубеният син е възкръснал и умрял в онзи миг на екстаз, или просто е познал, като дете или куче, родителите си и бащината къща.