Хорхе Борхес - Смърт и компас

Искам да добавя две забележки: една за естеството на Алефа, и друга — за името му. То, както се знае, е името на първата буква на свещения език. Използването му в моята история не е случайно. В Кабалата тази буква означава Ен Соф — безпределното и чисто божество. Казват също, че има формата на човек, който сочи небето и земята, за да покаже, че долният свят е огледало и карта на горния; за Mengenlehre 293Алефът е символ на трансфинитните числа; в тях цялото не е по-голямо, отколкото всяка от частите. Бих искал да зная дали Карлос Архентино е избрал това име, или го е прочел, приложено към някоя друга точка, в която се събират всички точки , в някой от безбройните текстове, които Алефът на неговата къща му е открил. Колкото и невероятно да изглежда, мисля, че има (или е имало) друг Алеф, че Алефът на улица „Гарай“ беше фалшив Алеф.

Ще приведа своите доводи. Към 1867 година капитан Бъртън изпълнявал в Бразилия длъжността британски консул; през юли 1942 година Педро Енрикес Уреня 294открил в една библиотека в Сантус негов ръкопис, разглеждащ историята на огледалото, за което Изтокът твърди, че принадлежало на Искандер Зу-л-Карнайн, или Александър Македонски Двурогия 295. В това огледало се отразявала цялата Вселена. Бъртън споменава и други подобни приспособления — седморната огледална чаша на Кей-Хосров, огледалото, което Тарик бен Зияд намерил в една кула („Хиляда и една нощ“, 272), огледалото, което Лукиан от Самосата успял да види на Луната („Истинска история“, 1,26), блестящото копие, за което в първа книга на „Сатирикон“ от Капела се казва, че било на Юпитер, универсалното огледало на Мерлин — „кръгло и вдлъбнато, подобно на свят от стъкло“ („Кралицата на феите“, III, 2, 19), като прибавя следните странни думи: „Обаче горепосочените огледала (освен недостатъка, че не съществуват) са само оптически инструменти. Вярващите, които посещават джамията «Амр» в Кайро, прекрасно знаят, че Вселената се намира във вътрешността на една от каменните колони, които обкръжават централния вътрешен двор… Естествено, никой не може да я види, но тези, които доближат ухо към повърхността на колоната, твърдят след малко, че са чули нейния трескав шум… Джамията датира от VII век; но тези колони са докарани от други храмове, изградени от предислямски религии, тъй като, както пише Ибн Халдун: «Държавите, основани от номади, се нуждаят непременно от помощта на чуждоземци за всякакви строителни работи»“.

Съществува ли този Алеф в средината на един камък? Видях ли го, когато видях всички неща, а после съм го забравил? Нашата памет е подвластна на забравата; аз самият под въздействието на трагичната ерозия на годините все повече подправям и губя чертите на Беатрис.

На Естела Канто

С изключение на „Ема Цунц“ (чийто великолепен сюжет, значително превъзхождащ плахото му изпълнение, ми бе предоставен от Сесилия Инхениерос) и „Историята за воина и пленницата“ (която се опитва да интерпретира две достоверни събития), разказите в тази книга спадат към фантастичния жанр. От всички тях първият е най-обработен; той разглежда последиците, които безсмъртието би оказало върху хората. Тази чернова на етиката за безсмъртни е последвана от „Мъртвеца“; тук Асеведо Бандейра е човек от Ривера или Серо Ларго и същевременно е грубовато божество — цветнокож, див вариант на несравнимия Сънди на Честъртън. (Глава XXIX от „Упадък и залез на Римската империя“ ни разказва една съдба, твърде сходна с тази на Оталора, но значително по-грандиозна и невероятна.) За „Богословите“ е достатъчно да напишем, че представляват една мечта — доста меланхолична мечта — за лична идентичност; а за „Биография на Тадео Исидоро Крус“ — че е тълкувание на Мартин Фиеро. На една картина на Уотс, нарисувана през 1896 година, дължа „Дома на Астерий“ и образа на нещастния главен герой. „Другата смърт“ е фантазия за времето, която изтъках на светлината на някои доводи на Пиер Дамиани. По време на последната война никой не би могъл да копнее по-силно от мен за поражението на Германия; никой не би могъл да усети по-силно от мен трагизма на немската участ; „Deutsches Requiem“ е опит да се проумее тази участ, която не можаха да оплачат и дори не подозираха нашите родни „германофили“, напълно невежи по отношение на Германия. „Писанията на бога“ получи великодушна оценка; ягуарът ме задължи да вложа в устата на един „жрец от пирамидата на Кахолом“ доводи, подходящи за кабалист или теолог. В „Заир“ и „Алефа“ откривам, струва ми се, някакво влияние от разказа „Кристалното яйце“ (1899) на Х. Уелс.