Хорхе Борхес - Смърт и компас

Страховете ми се оказаха напразни — със злобно възхищение Карлос Архентино отбеляза, че едва ли бърка епитета, окачествявайки като солиден авторитета, с който се ползва сред всички кръгове Алваро Мелиан Лафинур, литератор, който ще бъде очарован да напише предговор към поемата, разбира се, ако аз го помоля. За да се избегне най-непростимият от възможните провали, аз трябвало да подчертая пред него две безспорни качества — съвършенството на формата и научната достоверност, „защото тази обширна градина от тропи, фигури и изящество не търпи нито една подробност, която да не отговаря на суровата истина“. Прибави, че Беатрис винаги е чела Алваро с удоволствие.

Съгласих се, и то многословно. За по-голяма достоверност прибавих, че няма да говоря с Алваро в понеделник, а в четвъртък — по време на скромната вечеря, с която обикновено завършва всяко съвещание на Клуба на писателите (нямаше такива вечери, обаче съвещанията се провеждаха наистина в четвъртък — нещо, което Карлос Архентино Данери можеше да провери във вестниците и което придаваше известна достоверност на фразата). Казах, придавайки си вид на нещо като пророк и същевременно мъдрец, че преди да пристъпя към въпроса за предговора, имам намерение да изложа пред Алваро любопитния замисъл на поемата. Сбогувахме се; когато завих по улица „Бернардо де Иригойен“, си дадох ясна сметка за възможностите, които имах: а) да говоря с Алваро и да му кажа, че известният нему първи братовчед на Беатрис (този евфемизъм щеше да ми позволи да я назова) е съчинил поема, която сякаш разширява до безкрайност възможностите на какофонията и хаоса; б) да не говоря изобщо с Алваро. Предположих прозорливо, че моята мудност ще предпочете вариант „б“.

Телефонът започна да ме плаши още от ранни зори в петък. Възмущаваше ме фактът, че този апарат, в който някога бе звучал замлъкналият завинаги глас на Беатрис, може да падне толкова ниско, че да предава сега болезнените и може би гневни жалби на измамения Карлос Архентино Данери. За щастие нищо не се случи — освен неизбежното озлобление, което изпитах към този човек, който ме беше забравил, след като ми бе възложил толкова деликатна мисия.

Телефонът вече беше престанал да ме плаши, когато внезапно в края на октомври Карлос Архентино се обади. Беше много развълнуван; в началото не можах да позная гласа му. Запъвайки се, с мъка и гняв той изръмжа, че тези Сунино и Сунгри — хора без всякаква мярка — под предлог, че ще разширяват огромната си сладкарница, възнамерявали да съборят къщата му.

— Домът на моите родители, моят дом, почтеният стар дом, пуснал корени на улица „Гарай“! — повтаряше той, забравил болката си, сякаш поради мелодията на фразата.

Не ми беше особено трудно да споделя скръбта му. След като човек прехвърли четирийсетте, всяка промяна е омразен символ на отминаващото време; освен това ставаше въпрос за къща, която безкрайно много ми напомняше за Беатрис. Поисках да се спра на тази толкова деликатна подробност, но моят събеседник не ме слушаше. Каза ми, че ако Сунино и Сунгри упорстват в това свое абсурдно намерение, доктор Сунни — личният му адвокат, ще ги даде под съд ipso facto 289за нанесени щети и ще ги принуди да заплатят сто хиляди песо.

Името Сунни ми направи впечатление; кантората му на ъгъла на „Касерос“ и „Такуари“ е известна като изключително сериозна. Попитах го дали Сунни вече се е заел с въпроса. Данери каза, че ще му се обади още тази вечер. Той се поколеба за малко, после изрече с оня тих тайнствен глас, с който човек си служи, за да довери нещо много интимно, че къщата му е абсолютно необходима, за да завърши поемата, тъй като в един ъгъл на мазето имало Алеф. Поясни ми, че Алефът е точка от пространството, в която са събрани всички точки.

— Намира се в мазето под трапезарията — обясни той; говореше забързано поради тревогата. — Той е мой, мой си е, аз го открих като дете още преди да тръгна на училище. Стълбата, която води към мазето, е много стръмна, затова чичо и леля ми бяха забранили да слизам, обаче някой каза, че в мазето имало цял свят. После разбрах, че той говорел за някакъв сандък, но разбрах, че имало един свят. Слязох тайно, претърколих се по забранената стълба, паднах. Когато отворих очи, видях Алефа.

— Алефа ли? — повторих.

— Да, това е мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли.

На никого не разказах за откритието си, но често се връщах там. Бях дете, затова не можех да разбера, че тази привилегия ми е отредена, за да може по-късно, вече като зрял мъж, да извая една поема. Няма да ме ограбят Сунино и Сунгри, не, не и хиляди пъти не! Със законника в ръка доктор Сунни ще докаже, че моят Алеф е неотчуждаем . Опитах се да разсъдя: