Хорхе Борхес - Смърт и компас

Тук го прекъснаха няколко души, които напускаха празника.

— На един луд — повтори той, — за да заговори божията мъдрост чрез неговата уста и да смири човешкото високомерие. Името му е забравено или пък никой никога не го е знаел, но той вървеше гол по улиците или пък покрит с дрипи, броеше с показалец пръстите си и се плезеше на дърветата.

Здравият ми разум се разбунтува. Казах, че да се остави решението на един луд, означава да се признае за недействително съдебното дело.

— Обвиняемият го прие за съдия — гласеше отговорът. — Навярно, след като се знае на каква опасност се излагат съзаклятниците, ако го оставят на свобода, той бе разбрал, че само от един луд може да се очаква друго освен смъртна присъда. Чух, че се засмял, когато му казали кой ще бъде съдията. Поради многобройните свидетели процесът продължи много дни и нощи.

Старецът млъкна. Нещо го безпокоеше. За да кажа нещо, попитах колко време е продължило това.

— Най-малко деветнайсет дни — отговори той. Отново го прекъснаха хора, които напускаха празника; виното е забранено за мюсюлманите, но лицата и гласовете им изглеждаха пиянски. Един от тях изкрещя нещо, минавайки край стареца. — Точно деветнайсет дни — повтори той. — Невярното куче изслуша присъдата и ножът се заби в гърлото му — говореше с някаква весела свирепост. Завърши разказа си с друг тон: — Умря безстрашно; и най-долните хора имат някакво достойнство.

— Къде се случи това, което разказа? — попитах. — В някакво селско стопанство ли?

За пръв път той ме погледна в очите. След това поясни бавно, като отмерваше думите си:

— Казах, че го затвориха в едно селско стопанство, а не че са го съдили там. Съдиха го тук, в града, в най-обикновена къща като тази. Къщите не се различават една от друга, важното е да се знае дали къщата е построена в ада или на небето.

Запитах го за съдбата на съзаклятниците.

— Не зная — ми каза той търпеливо. — Всичко се случи преди много години и бе забравено. Хората може и да са ги осъдили, но бог — не.

Като каза това, той стана. Разбрах, че с тези думи се сбогуваше с мен и че отсега нататък аз вече не съществувах за него. Тълпа от мъже и жени, произхождащи от всички народности на Пенджаб, се спусна върху нас, като се молеше и пееше, и почти ни помете. Ужасих се как е възможно от толкова тесни дворове, малко по-големи от дълги прустове, да излязат толкова много хора. От съседните къщи прииждаха още хора — очевидно бяха прескочили оградите… Проправих си път с лакти и проклятия. В последния вътрешен двор се разминах с един гол мъж с венец от жълти цветя, когото всички целуваха и поздравяваха. В ръката си държеше меч. Мечът беше окървавен, защото с него бе убит Гленкайрн, чийто обезобразен труп намерих в конюшнята в дъното на двора.

В знойната февруарска утрин, когато Беатрис Витербо умря след неумолима агония, която нито за миг не я принизи до сантименталност или страх, забелязах, че по рекламните табла на площад „Конститусион“ се появи нов афиш за цигари от светъл тютюн; стана ми мъчно, защото разбрах, че непрестанният и обширен свят вече се отдалечаваше от нея, че тази промяна е само първата от една безкрайна поредица. Светът ще се промени, но не и аз, помислих си с меланхолична суета; сигурен съм, че понякога напразната ми преданост я е дразнила; сега, когато тя е мъртва, можех да се посветя на паметта й — без надежда, но и без унижение. Тъй като на 30 април беше рожденият й ден, реших, че би било учтиво, благовъзпитано и може би необходимо на тази дата да посетя дома на улица „Гарай“, за да поздравя баща й и братовчед й Карлос Архентино Данери. Отново ще чакам в сумрака на претрупания с мебели малък салон, отново ще изучавам подробно многобройните й портрети. Беатрис Витербо в профил, цветна снимка; Беатрис с домино по време на карнавала през 1921 година; първото причастие на Беатрис; Беатрис в деня на сватбата си с Роберто Алесандри; Беатрис малко след развода, на един обяд в жокей клуб; Беатрис в Килмес с Делия Сан Марко Порсел и Карл ос Архентино; Беатрис с пекинеза, подарен й от Вилиегас Аедо; Беатрис в анфас и в три четвърти профил, усмихната, подпряла с ръка брадичката си… Този път няма да съм принуден както преди да оправдавам присъствието си със скромни подаръци — книги, чиито страници впоследствие се досетих да разрязвам предварително, за да не установявам месеци по-късно, че остават недокоснати.