Хорхе Борхес - Смърт и компас

Беатрис Витербо умря през 1929 година; оттогава не съм пропускал 30 април, без да се върна в дома й. Обикновено пристигах в седем и четвърт и оставах до осем без двайсет; всяка година се появявах малко по-късно и оставах малко повече; през 1933 година пороен дъжд ми помогна — бяха принудени да ме поканят на вечеря. Разбира се, използвах този благоприятен прецедент; през 1934 година се появих след осем часа с един сладкиш с пълнеж, каквито правят в Санта Фе, и, напълно естествено, останах на вечеря. Така на тези меланхолични и безполезно еротични рождени дни Карлос Архентино Данери започна постепенно да ми се изповядва.

Беатрис беше висока, крехка, съвсем леко приведена, в походката й имаше (ако оксиморонът е позволен) някаква сякаш грациозна непохватност, зачатък на възторженост. Карлос Архентино е червендалест, едър, с прошарени коси и тънки черти. Изпълнява някаква второстепенна длъжност в незначителна библиотека в южното предградие; по характер е властен и едновременно с това муден; използваше доскоро вечерите и празниците, за да не излиза от дома си. След две поколения италианското „з“ и прекаленото италианско ръкомахане са се съхранили у него. Умствената му дейност е непрестанна, страстна, противоречива и напълно незначителна и изобилства с безполезни аналогии и напразни тревоги. Има (като Беатрис) красиви и издължени ръце. В течение на няколко месеца натрапчивата му идея беше Пол Фор — не толкова заради баладите му, колкото поради мисълта, че славата му не бива да бъде опетнена. „Той е Принцът на френските поети, повтаряше самодоволно. Напразно се бунтуваш срещу него; не ще го стигне и най-отровната от твоите стрели“.

На 30 април 1941 година си позволих да прибавя към сладкиша бутилка коняк местно производство. Карлос Архентино го опита, намери, че не е лош, и след няколко чашки захвана реч в защита на съвременния човек.

— Представям си го — каза той с малко необяснимо оживление — в новия работен кабинет, в някаква каменна кула, издигаща се над града, заобиколена от телефони, телеграфи, фонографи, радиотелефонни апарати, кинокамери, вълшебни фенери, тълковни речници, разписания, справочници, бюлетини…

После заяви, че за човек, който разполага с всички тези средства, пътуването е нещо безсмислено; нашият двайсети век променил поговорката за Мохамед и планината; сега планините сами идват при съвременния Мохамед.

Толкова нелепи ми се сториха тези мисли, толкова високопарно и подробно беше изложението, че веднага си помислих за литература; запитах го защо не напише всичко това. Както можеше да се очаква, отговори, че вече го е направил; това схващане, както и други, не по-малко оригинални, били изложени в голямата му Песен Предсказание. Встъпителна песен или просто Песен Въведение към една поема, над която бил работил много години, без reclame 284, без оглушителна шумотевица, опирайки се непрестанно на двете патерици, които се наричат труд и уединение. Първо отварял шлюзовете на въображението, след това шлифовал. Поемата се наричала „Земята“: ставало въпрос за описание на нашата планета, в което, разбира се, не липсвали живописното отклонение и смелата апострофа.

Помолих го да прочете един пасаж — макар и кратък. Той отвори едно чекмедже на писалището, извади голяма купчина листа с бланката на библиотека „Хуан Крисостомо Лафинур“ и прочете със звучно самодоволство:

— Тази строфа е интересна от всяка гледна точка — изрази той оценката си. — Първият стих ще предизвика възхищението на професора, на академика, на елиниста, пък дори и на желаещите да се покажат ерудити, които са значителна част от читателите; вторият стих е преход от Омир към Хезиод (подразбираема почит към бащата на дидактическата поезия, изписана на фронтисписа на блестящо новата сграда), като се обновява един способ, използван още в Светото писание — изброяване, натрупване или накамаряване; третият стих — независимо от това, дали е бароков, декадентски или проява на изчистен и фанатичен култ към формата — се състои от два полустиха близнаци; четвъртият — направо двуезичен стих, ми осигурява безусловната подкрепа на всеки, който е чувствителен към непринудената игра на шеговития стил. Няма да говоря изобщо за рядко срещаната рима, нито за ерудицията, позволяваща ми — без педантизъм — да натрупам в четири стиха три загатвания за ерудираност, които обхващат трийсет века литература; първото от „Одисеята“; второто от „Дела и дни“ и третото от безсмъртните миниатюри, които в свободното си време ни е завещало перото на савоеца… Още веднъж се убеждавам, че съвременното изкуство изисква балсама на смеха, скерцото. Решително, тук има думата Голдони!