Хорхе Борхес - Смърт и компас

Между книгите на етажерката се намираше и екземпляр от „Божествена комедия“ със стария коментар на Андреоли. Подтикван по-скоро от чувство за дълг, отколкото от любознателност, Виляри се хвърли да чете този шедьовър. Преди ядене прочиташе по една песен и след това много методично бележките към нея. Не му се сториха невероятни или прекалени мъките на ада и не му хрумна, че Данте би го осъдил на мъки в последния кръг, където зъбите на Уголино гризат безспир тила на Руджери.

Пауните върху карминовите тапети сякаш бяха създадени, за да предизвикват тежки кошмари, но Виляри нито веднъж не сънува чудовищна беседка, направена от заплетени една в друга птици.

На разсъмване той сънуваше един и същ сън, еднакъв по същество и с променящи се подробности. Двама мъже и Виляри влизат с револвери в стаята или пък го нападат на излизане от киното, или пък те, тримата едновременно, са непознатият, който го беше блъснал, или пък притаени го причакват в двора, като се правят, че не го познават. В края на съня изваждаше револвера от чекмеджето на нощното си шкафче (той наистина криеше револвер в това чекмедже) и го изпразваше срещу мъжете. Изстрелите го събуждаха, но се оказваше, че сънува, а пък в следващ сън нападението се повтаряше и в трети сън се налагаше отново да ги убива.

Една мрачна юлска сутрин той се събуди от присъствието на непознати хора (а не от шума на вратата, когато я отваряха). Високи в сумрака на стаята, учудващо неясни в полусянката (в сънищата на страха бяха винаги по-ясни), бдящи, неподвижни, търпеливи, свели поглед сякаш от тежестта на оръжието. Виляри и един непознат се бяха добрали най-сетне до него. Той ги помоли с жест да почакат и се обърна към стената, сякаш искаше да продължи да спи. Защо го направи? Дали за да предизвика състрадание у тези, които идваха да го убият, или защото е по-леко да се понесе едно ужасно събитие, отколкото да си го представяш и да го очакваш безкрайно; или — а може би това е най-вероятното — за да се окаже, че убийците са само сън, както се беше оказвало вече толкова пъти на същото място и по същото време?

Вярваше в това вълшебство, когато изстрелът го покоси.

Биой Касарес донесе от Лондон интересна кама с триъгълно острие и дръжка във форма на буквата Н; нашият приятел Кристофър Дюи от Британския съвет каза, че този вид оръжие е много разпространено в Индостан. Констатацията го накара да спомене, че той е работил в тази страна през периода между двете войни (Ultra Auroram et Gangem 281 — спомням си, че го каза на латински, като обърка един стих на Ювенал). От историите, които той разказа през онази нощ, ще се осмеля да възпроизведа само тази. Разказът ми ще бъде точен — нека Аллах ме избави от изкушението да прибавя някои кратки незначителни подробности или пък да утежня екзотичния му полъх със заемки от Киплинг. Впрочем от тази история лъха някакъв древен и естествен аромат, може би на „Хиляда и една нощ“; жалко ще е да се загуби.

Географската точност на събитията, които ще опиша, е съвсем без значение. Освен това какво значение могат да имат в Буенос Айрес имена като Амрицар или Удх? Следователно достатъчно е да кажа, че през онези години в един мюсюлмански град избухнаха безредици и централното правителство изпрати един силен човек да въдвори ред. Той беше шотландец от прочут род на воини и насилието беше в кръвта му. Виждал съм го един-единствен път, но никога няма да забравя смолисточерните му коси, изпъкналите скули, хищния нос и устата, широките рамене, мощното телосложение на викинг. В историята, която ще ви разкажа тази вечер, той ще се нарича Давид Александър Гленкайрн; и двете имена му подхождат, защото са имена на царе, управлявали с желязна ръка. Подозирам, че Давид Александър Гленкайрн (ще трябва да свикна да го наричам така) е бил човек, който е внушавал страх; градът се бил усмирил още при вестта за пристигането му. Въпреки това обаче той наложи най-различни строги мерки. Изминаха няколко години. Градът и районът му живееха в мир. Сикхите и мюсюлманите бяха изоставили старите си вражди, когато Гленкайрн внезапно изчезна. Разбира се, плъзнаха слухове, че бил отвлечен или убит.

Узнах за това от шефа си, тъй като цензурата беше строга, а вестниците не коментираха (доколкото си спомням, дори не споменаха) изчезването на Гленкайрн. Според една поговорка Индия е по-голяма от света; Гленкайрн — всемогъщ в града, отреден му с един подпис под заповедта, беше само една брънка от административния апарат на империята. Издирваният на местната полиция се оказаха безплодни; шефът ми реши, че едно частно лице ще събуди по-малко подозрения и може би ще постигне по-добри резултати. Три-четири дни по-късно (разстоянията в Индия са огромни) вече бродех без особена надежда из улиците на непроницаемия град, който сякаш бе погълнал този мъж.