Хорхе Борхес - Смърт и компас

След думите на Ънуин настъпи тишина, натежала от размисъл, или недоверие. Дънрейвън си поръча още една халба тъмно пиво, преди да сподели мнението си.

— Приемам — рече той, — че моят Абенхакан е Саид. Такива метаморфози, ще кажеш, са класически прийоми на жанра — направо условия , които читателят изисква да се спазват. Трудно ми е обаче да приема хипотезата, че част от съкровището е останала в Судан. Спомни си, че Саид е бягал не само от царя, но и от враговете на царя; по-лесно е да допуснем, че е заграбил цялото съкровище, вместо да се бави да заравя част от него. Може би не са били намерени монети, защото просто не са били останали такива; строителните работи вероятно са погълнали цяло състояние, което за разлика от червеното злато на нибелунгите не е било неизмеримо. Излиза, че Абенхакан е прекосил морето, за да търси прахосано съкровище.

— Не прахосано — отвърна Ънуин. — По-скоро вложено в строежа на грамаден кръгъл капан от тухли, издигнат в земя на неверници с цел да го плени и погуби. Ако твоята догадка е правилна, Саид е действал тласкан от омраза и страх, а не от алчност. Задигнал е съкровището, а после е разбрал, че то не е най-важното за него. Най-важното е било Абенхакан да загине. Престорил се е на Абенхакан, убил го е и накрая е станал Абенхакан .

— Да — съгласи се Дънрейвън. — Станал е скитник, който, преди смъртта да го превърне в никой, сигурно си е спомнил, че някога е бил цар или поне се е представял за цар.

Достойни за вяра люде разказват (макар Аллах да знае по-добре), че в зората на времето имало един цар на Вавилонските острови, който веднъж свикал своите архитекти и жреци и им наредил да построят лабиринт — толкова сложен и изкусен, че най-благоразумните не смеели да влязат в него, а влезлите се губели. Това било същинско безсрамие, защото да всяваш смут и удивление, е дело, което подхожда повече на Бога, нежели на човеците. След време в двора на владетеля пристигнал един арабски цар; тогава царят на Вавилония (за да се подиграе с простодушието на госта си) го накарал да влезе в лабиринта, където онзи се лутал объркан и унизен чак до залез-слънце. Когато се смрачило, призовал Бог на помощ и открил вратата. От устните му не се откъснала никаква жалба; само казал на вавилонския цар, че в родната си земя имал по-хубав лабиринт и — с Божието благоволение — някой ден щял да го покаже на домакина си. Сетне се върнал в Арабия, събрал своите пълководци и тъмничари и подкрепян от благосклонната съдба, успял да опустоши царствата на Вавилония, да срине дворците й, да сломи народите й и да плени самия цар. Вързал го върху една бързонога камила и го откарал в пустинята. Три дена яздили из нея и накрая арабският цар рекъл: „О, царю на времето и същността, символ на столетието! Във Вавилония ти пожела да се изгубя в бронзов лабиринт с безброй стълби, врати и стени; сега Всемогъщият благоволи да ти покажа моя лабиринт, където няма стълби за изкачване, нито врати за разбиване, нито изнурителни проходи за изминаване, нито стени, които да ти препречват пътя“.

После освободил вавилонския цар от въжетата и го изоставил насред пустинята, където той умрял от глад и жажда. Слава на Онзи, който не умира.

Файтонът спря пред номер четири хиляди и четири на тази улица в северозападната част на града. Беше преди девет часа сутринта; мъжът огледа със задоволство петнистите платанови дървета, квадрата пръст под всяка от тях, скромните къщички с балкони, съседната аптека, избледнелите ромбове от фирмата на магазина за бои и железария. По продължение на отсрещния тротоар се издигаше дълъг сляп болничен зид; по-нататък слънцето проблясваше в стъклата на някакви оранжерии. Мъжът помисли, че тези неща (сега произволни и случайни, подредени как да е, както в сънищата) след време с божията помощ ще станат за него неизменни, необходими и обичайни. На витрината на аптеката имаше надпис от фаянсови букви: „Бреслауер“; евреите постепенно изместваха италианците, които пък бяха изместили креолите. Още по-добре, той предпочиташе да не общува с хора от своята кръв.

Файтонджията му помогна да свали сандъка. Най-сетне една жена, която изглеждаше разсеяна или уморена, отвори вратата. От капрата файтонджията му върна една от монетите, които беше дал. Уругвайски винтен, който се мотаеше в джоба му след онази нощ, прекарана в хотела в Мело. Мъжът даде на файтонджията четирийсет сентаво и веднага съжали: „Трябва да се държа така, че да не правя впечатление. Допуснах две грешки — дадох чуждестранна монета и показах, че тази грешка е от значение за мен“.